Един подарък

Дам, днес имам подарък - те си знаят за кои е...
Коктейл от раци/скариди
1. раци (месото) или кралски скариди
2. 2с.л. сметана
3. 1с.л. домашна майонеза
4. сокът на един лимон
5. 2 парчета грейпфрут на отделни клетчици
3. черен пипер на вкус
Всичко се обърква и се поставя в чаши за шампанско, отстрани си се украсява, както помните...
P.S. и три капки любов от мен :)

Размисли за една пиеса

Любов моя,
Така те наричах тогава, така ще те наричам и сега, макар че вече не те обичам, не и така, както мога да обичам, онова старото умря в гърчещия се огън, заедно с шепата спомени - книгите.
Ето пак съм щастлива, но мълчаливо щастлива...
Пак е леко, леко до полудяване...
И хубаво...
Искам да го споделя с НЕЯ, с онова мълчаливо същество, което ме рисува вечерите на светналата лампа, с очи, с ръце, а после на листа хартия, усмихвайки се тайно на неподостреността на моливите, които размазват чертите ми, повече дори от зле прикрития полумрак в стаята...
Искам да й кажа всичко онова, което не мога да кажа, защото няма думи за казването, защото боли... О! всичко на този свят си има петбуквена цена!
Ето седя в ъгъла, на възглавницата на леглото и участвам в нощното бдение - гледам как от мен самата тя успява с пръсти, длето и камък да извае нов образ и се усмихвам... Ето, смея се неистово, влудявайки тоновете тишина над нас... Смея се... Надвиквам смеха си и ме е страх - страх ме е за бъдещето, за грешките, за нея и донякъде за теб самия...
Ето плача!... Не ме пита "защо?" - тя знае, точно толкова, колкото аз не знам и не предполагам дори, че може да се знае...
Ето настръхвам от чувствата си... и тя ме прегръща, не мен!, а статуята, опитва се да стопли камъка и като Вудо - магия, да стопли мен, чрез камъка...Сграбчва въздуха и дяла очите ми, малките бръчки около тях, челото и после пръстите й замират за миг... НЕ СЕ ЧУДИ! - извай сълзите и страховете ми - пищя без глас в тишината!
Но сълзите са по - прозрачни от камъка, от моливите, от листа, не могат да се изваят дори от мълчанието...
И ето ... почти не я виждам вече, размазва се... не мога да я докосна, нямам сили да стана от леглото, нямам сили да се завия, за нищо нямам сили... изтощена съм и всичко пресъхва по бузите ми, по кожата, по голото тяло...
Тя вае сухотата и се умихва...
P.S. това са чувствата ми към една пиеса... така бих я усетила аз, ако мога все още да усещам...

Понякога няма нищо по-хубаво от това да ти кажат - "имам нужда от теб, сега... защото просто имам нужда от теб"... Шъъъъът, на премиера съм... на любимата пиеса, и по дяволите колкото и да се дърпам, знам че като отворят "чершафите" пак ще бъда другата аз...и се усмихвам :))))

Когато те потърсих
- теб те имаше...

Без хаос животът е невъзможен…

Всяка малка флуктуация води до живот, до промяна в параметрите на системата, което позволява идилията на натрупването, въпреки вероятностния багаж и правото да съществува живота, itself
Мяуууууу
Парадоксите на системите - идеалния ред в нелинейните динамични системи е парадоксалното обратно на абсолютния ха(у/о)с, двете понятия са просто крайни нюанси на ахромазията, която не съществува в цветовете на дъгата...
усмивката на вихровите потоци...
завърнах се... във фракталния свят, в красотата...
Странна среща...с предсказуемостта... въпреки свободната воля всичко тече нататък, поглъща се от силата на своята атракция, нещата до болка простички... кръгът със своята линейна безсмислица, фракталът с осмислянето едва като го увеличиш до степен на безкрайност...хах и тогава ще е начупен и пак ще има в какво да вникнеш отвъд хоризонтираната осмица...
Красиво е...
Май всичко останало няма значение...
Просто е красиво...

Складирам мисли, или поне нещо като...

"Най - гадната новела в този сборник"

... Всичко започна с една шега. Помня го, сякаш беше вчера. Попитах я какво би направила, за да докаже своята любов. Тя ми отвърна, че би направила всичко. Тогава аз се усмихнах и тя също се усмихна. Колко безразсъдни сме били.
....
...В продължение на една година ние извършихме всичко, всичко. До такава степен, че ни се изчерпа въображението.
Сетне един ден, когато дойде моят ред да я изпитвам, аз открих върховното доказателство за любовта - онова, което щеше да означава, че тя ме обича за цял живот. Не, не я убих! Прекалено просто би било. Исках тя да страда до края на дните си, за да ми удостоверява във всеки един момент своята абсолютна любов, чак до смъртта.
Ето защо я напуснах.
Поради което тя никога повече не ме видя.
С всеки изминал ден всеки от нас страда все по-силно за другия.
Плачем един за друг вече години наред.
Ала и тя като мен знае, че инак не може да бъде.
Нашето най - силно доказателство за любовта беше никога повече да не се виждаме.

Life is a cabaret

http://www.youtube.com/watch?v=moOamKxW844

Пълнолуние

Объркана съм!..
Някъде във себе си
аз скрих парче от гумата
на своя влак...

Две котешки очи
ме проверяват
дали заспивам всяка нощ
или пищя!..

Боли ме!
Моята присъда е такава:

Да чакам!
Да чакам всяко грешно пълнолуние,
за да те видя
да те извая
да те докосна
и да си отида...

Вечерен валс

Вечер
Дъждът не валсира
със сивите котки
Паважът е някак
самотен и тих...

И само във
бавен ритъм потропва
един
изтъкан
от умора
живот...

Sometimes

Понякога
животът е изгубена принцеса
продадена за глътка green
на нечий принц...

Без маска от коприна
и кървавофалшиви устни
с дъх на жасмин
тя чака...

И нейните мечти я разтопяват
в надеждата -
в шише
от долнопробносин
парфюм...

Понякога
мечтите й се раждат
бисери
в поляна от изкуствени цветя
...
И те са като мен
- прокудени

Но истински...

...............
Нещо старо, нещо синьо, нещо назаем :)...
Поправено от 1999.

Милостиня

Една ябълка й стига
на гладната душа
да се нахрани.

Поспрете
Подарете й
Ще станете човеци
За един момент
поспрете

Една ябълка й стига
на гладната душа
да ви нахрани
и да сте сити...

Нещо много старо, с малки преработки....

"Кучката"

"слагам мед, мамо,
една лъжичка мед"

Понякога се чудя дали Теодора е луда, или просто си приличаме...
Понякога се чудя, дали светът не е достигнал до там, до онзи край, в който само ненормалното искрено се превръща в любов, в секс, в начало... Дали когато чета просто тайно не полудявам още повече, потъвайки в собствената си бездна, навътре в душевния мазохизъм на овесения Один, анимуса, отвъд чието дърво на живота има само паднали клони и клонинги на хора..., счупени от мен, или пречупени в мен...Азът, като център на вселена, самата вселена, която се гърчи , пуши, умира и драйфа ежедневно...
Прекалено много мед в чашата с чая, дори когато имаш всичко- прекаляваш с меда, дори когато си загубил всичко - прекаляваш с меда... Дори, когато мразиш мириса на мед, когато си алергичен, когато последното нещо, което искаш е мед...
Като че ли по това си приличаме - по прекаляването!

Надеждата

Вървя...
От стените на старата каменна сграда се лющи новата боя, стъпало след стъпало, нагоре и нагоре, всяко стъпало - страх, в кант със стъпките залитам, сграбчвам парапета, а там някъде горе , от единствения огромен прозорец лъха леденото слънце на светлината...
С всяко стъпало ставам все по-малка, все по-част от кошмарната сграда до мига на кресчендото на страха, следвано от покой, който ме обхваща, разтриса, покоят на крайния адреналин, на мига преди началото, мъгът, заради който понякога си мисля че живея!
3-ти етаж, антрето, заключената решетка, мирисът на дезинфектанти и старост, желязната врата - удоволствието да я хлопнеш зад себе си и металния звук, станал част от мен за някакви си четири месеца:
- Драааааааан!
Усмивка насила, насила нов ден...
Бежовото се сменя с напукано синьо, PVC - врати в началото, а в края на коридора - в сектора на безнадеждието - дървени, ремонт, шум, скрибуцащи звънци, иска ти се да полудееш...
Насладата на вторичния покой - усет по настръхналата кожа...
Ново?
Ново - няма, всичко си е по старому, само хората се сменят - някои изпратени полу - живи, полу - мъртви, за някои боли... но малко...
Еуфория!
Изтичвам към стаята в края, с дървените врати, шумящия кислород, стаята отвъд живото, в която дишат...
- кръвно, пулс, урина... редовите глупости, отбелязвани механично, покрай хлебарките, когато вече й безпомощността е отминала.
Хлопвам вратата.
Тук няма от какво да се боя, покоят изчезва, покоят от върха на страха...
Изчезва всичко и аз самата...
Миг на обезличаване.
И пак се раждам, де ново, от нищото!
***
Някой плаче на едното легло. Скимти.
Отвъд неправилното дишане на останалите, някой хаби енергия за плач, някой жив, истински жив в стаята, звучи като богохулство.
Обръщам се!
- Парализирана, изтръпнала, неподготвена, "не съм сама", дори тук.
Сканирам! Един поглед понякога е дотатъчен за всичкото:
- Ще живее!
Механично меря, пиша и хлопвам вратата.
Една цигара в съседния кабинет.
Побеснявам! Цигарите никога не успокояват, просто те карат да изчакаш пет минути, преди да събереш достатъчно енергия за взрива... за крайния колосален емоционален взрив!
Връщам се обратно, на бегом!
Скимтящият мокри възглавницата.
Сини очи.
Някак си не му пука, че го гледам.
Пелена.
Две минути мълчание.
- Виждам хлебарките по стената!
Сепвам се!
- Моля?
- Виждам хлебарките по стената. Виждам!
Механично:
- А пръстите ми виждаш ли?
- Виждам Вас, черни очи, ако не греша...
- Пръстите?
- Три...
Трябват ми рамки за този безсмислен разговор :
- Какво стана на...? Защо стана?Преди - главоболие, световъртеж, повръщане и блабла... (въпросите на дистанцията, "спасителната лодка", необходимите въпроси, за да не съм човек).
Сканирам отново.
Той не знае, знам... Разказва, отбелязвам наум опорните точки, предъвкам и чакам... Чакам, за да избягам...
- Знаете ли истинската приказка за надеждата. Всички разправят, че умирала последна. Ама вие знаете ли истината?
(Ужас!)
- Дъщеря ми изгоря, жена ми се обеси три месеца по-късно, но не е важно, че съм сам... Важното е, че знам истината...
Опит да дойда на себе си, отдалеч чувам как избълвам:
- Господине, аз съм родена точно след деня на "Вяра, Надежда и Любов", мислите ли, че знам истината за надеждата, мислите ли, че на някого му пука за истината... Мислите ли, че в тази стая въобще на някой му пука за нещо?
- Нямаше друго легло.
- Знам!
- Затова съм тук.
- Знам.
- Знаете ли, че ми харсва да съм тук... За пръв път от толкова години нещо наистина да ми хареса...
- На мен също ми харесва тук.
- Кажете ми, защо?
- Не знам... Защото е отвратително... Защото... не знам... Тук е свободно някак си, затвор пък свободно... Всъщност сте щастливец!
(усмивка)
- Млада сте!
- Дали?
Тишина...
Започна да разказва старата легенда за кутията на Пандора - развръзването на възела, всичките злини, и накрая надеждата, пусната по милост...
***
Ето значи огромната истина:
НАДЕЖДАТА НЕ УМИРА, А СЕ РАЖДА ПОСЛЕДНА!
-

Леща, уиски и лимонов сок

Предвид небивалия интерес към диетите за отслабване, диетите за напълняване, диетите за и против диабет, хипертония, деменции, епилепсия, множествена склероза и сие гадории, да ви разкажа за новото си откритие - леща с Уиски и лимонов сок... За непробвалите действа като банка Манитол 10% пер ос, че даже и по - силно, но не е това целта на занятието...
Та значи имам лаптоп - привет 21 век на патерици, добре си ми дошъл! Крада интернет, честна съм - при наличието на безумно много удобни wireless ports, реших че е безсмислено да плащам нет, но пък ме заскуба съвестта и се включих в далеч- не -толкова- платени дисциплини, подпомагащи определени персони в живота ми... ОК, ама останах без пари... хлябъ и солъ били страшно скъпи неща и като прибавих към сметката "известното количество" цигари и кафе, което ми поддържа жизнените функции, още повече, когато ми се изсипаха на тавана приятели от кол и въже... Хванах калкулатора на телефона, не онзи без дисплея - новия, и изчислих какво -по -дяволите - мога -да- купя, за да нахраня една рота колеги и приятели (без да умрат от глад)... оказа се, че лещата, приготвена в домашни условия на супа е най - голямата евтинийка на пазара, яде се (по - скоро се пие) и ако не друго, то поне изглежда лесно да се приготви в промишлени количества и то без много напъни "за красота" , една леща си е леща и няма как да я направиш по - красива леща...Купих 2 килограма, малко лук и блабла и оставих всичко това да ври, молейки се все пак да излезе успешен буламач... От клиниката свих 5 бутилки уиски и си помислих, че съм скърпила нещата за "гостите"...
Таванът ми е място, където могат да спят поне 20 човека, без да използвам подовото пространство, стига да им се иска да спят, иначе може да побере 200, предполагам... така че в това отношение - нямаше проблеми...
Беше луд купон - на леща, уиски и лимонов сок...
Дали пък да не си засадя едно лимоново дръвче в саксия?
Та си мисля... дали домът не е мястото, в което има кого да чакаш?
http://www.youtube.com/watch?v=Va0vs1fhhNI

Благодаря

...благодаря ...
Дъждът разтопи шоколадите, процеди се през листата и умря по свалените стъкла, беше кратък, студен, пронизващ и освежаващ, идваше с вятъра и загниваше във вятъра...двете спътници към Кулата на Капитана....нима те ни поеха нататък...за да ни покажат зимата в морските вълни...или замръзващото от страх лято, антепулсиото на сезоните, вероятно....ефектът на замръзване, онзи миг преди, който е след... към който залитаме, онзи точно фиксирания, нашарения, нечовешкия, предварителния, първокрачковия, от който ни пука все още...мигът преди бездната...мигът на изпълването със себе си...мигът на електрическия ток, на живота...
..... дали има смисъл да е по - хубаво... по- страшно... по другаде...
....дали начупените парченца спомнено "време' биха отговорили....
....пропуква се, все още обвивката се пука, може да усетя, да почувствам, да СЪМ....
Днес - тук...... Утре - другаде...
Накъдето ни отвее дъжда и зимата.......
Благодаря ви!

Нациски вицове

Тема с подобрения.....
- Каква е разликата между Нацистка Германия и Сталиниска СССР?
- Че в Русия е малко по - студено...

Skype:

.... на Майк
Липсваш ми, знаеш ли...
Дано не се сърдиш, този разговор напомня за нас, пакетите "Иглика"
и малиновия сладолед, морето и онази река, с "Баладата за...."

: може би това е животът - част от сфери, пресичащи се в онази точно точка с малиновия сладолед
: :)
майка ти прибра ли се от морето
: всичко се прибра от морето, нищо не остана в морето
: разкажи ми за звездите. Помня, че много те забаляваха навремето
: звездите, това се почна в детската градина, посред феите, които живееха в прашинките
и вярвахме че говорят... Дали говорят наистина, Майк?
: сигурно, но се правим, че не ги чуваме... Гледах един филм за духове....
: и какво, за духовете какво, нима страдат от средностатистически духовен канибализъм
: не знам, но много ми липсват. ... Аз искам един
: назови го и после си го вземи на бял кон... Ако не стане така, удари го с тиган и го влачи по пътя, ако и така не помага - разковничето е метлата....да станем вещици, а
: ако става с щракане на пръсти - да станем... да не си изпуснеш влака
: (псувам влака)... по - добре да щракна с пръсти
: не е хубаво да се псува на обществени места, но поне олеква, нали?
: обществото ще ни прости псувните на обществени места, все пак му припомняме времето на малиновия сладолед
: искаш ли да ти звънна утре
: искам... и ще си говорим за малиновия сладолед и нощите с белите коне, нали
: да...
: ЧЧЗС
: ЧЧЗС

Защо пък ако вярвам в нещо, че е истина, а то не е.... да не стане моята истина...

Колко струва?

... просто нахвърлям идейки... И т.к. нямам точна посока ще започна с въпроса, колко струва една вафла... - реално нищо, нула, млякото го дават кравите, кравите се хранят с фураж, фуражът се храни със слънце, вода и тор, направен от бактерии, стари изгнили фуражи и загинали дървета. Какаото е природен продукт. Маслото - също, Захарта - също, а водата, слънцето и сие са дар на природата.... Следователно реалната цена на вафлата е нула, тя струва толкова, колкото струва труда за направата й, труда за транспортирането й, труда за блабла....
Та по същество за лицемерието...
1. комунизма - две основни правила - за да съществува са необходими 1. свръхпроизводство 2. съзнание за съществуването му, т.е. за да влезем в магазина и стоките да са без пари и по равно за всички е необходимо те да са предостатъчно и ние да си знаем, че това е така и че ще бъде константно така, че имуществото в пари, стоки, продукти и сие е свръх, до степен ТО ДА НЕ определя нашият живот завбъдеще, независимо от това какво работим, колко и кога... Т.е. всичките тези материални неща да нямат значение и отражение на нашата йерархия, като общество.... Лицемерието - винаги да поддържаме достатъчни излишества от материални "блага" (независимо от тяхната конкретна необходимост, независимо от това какви са и дали има новаторства) + винаги да поддържаме колективно съзнание, че всички ЩЕ имат, независимо от природните и други условия.
2. демокрацията - тук материалните "блага" зависят от това, кой колко и как се труди (т.е. количеството и качеството на работата като цяло), при това стартът на всеки е реално различен на всяко ниво (не всички се раждаме еднакви, не всички имаме по равно) + поддържане на обществото съзнание, че от качестовото и количеството на "труда" зависи това, което бихме имали и биха имали нашите деца, поколения, семейства и сие....
Лицемерието - както сами знаем, колкото и ДА НЕ работи даден индивид за доброто на цялото общество, той следва да бъде нахранен, напоен и "обезпаразитен", за да не пречи на останалите, да не създава бунтове, да не краде, убива и блабла... Но този стремеж за запазване на баланса преобръща цялата идея на системата - защо? Нека си представим страна от третия свят, бедно семейство, глад, шепа обработваема площ, която "ражда" малко... единствената преспектива на семейството е да създава деца, те са по-скоро работна ръка, отколкото конкретно бъдеще и така поколения наред... Постепено с времето обработваемата площ става все по-малко и по-малко, оказва се, че тя не е достатъчна за изхранване на голямо семейство, тогава по емпиричен път просто се намалява броя на членовете на семейството до толкова, че да има баланс между броя на работната ръка и възможностите за изхранване... т.е. нещата се коригират сами.... Но в случай, че както е при нас, има социална система, която подпомага такива семейства, на тях не им се налага да работят(1. защото няма нужда да се хранят сами 2. защото нямат достатъчното образование, професионален опит и сие за дадената работа 3. защото по правило никой не ги взема на работа, или ги вземат, но на ниско ниво), а от бройката на децата зависят "парите, които им се дават месечно", то те образно казано, ще се стремят да раждат все повече и повече деца и да "клинчат" от обществото, на чиито гръб лежат.... Т.е. нещата ще се задълбочават и този проблем би срутил самата система, която и без това се пропуква по шефовете, поради наличието на малко ресурс, големи изисквания и застаряване на основното (хранещото) население, което обратно ще се стреми към по-малки семейства, които се издържат по-лесно... и "към по-добър начин на живот", тук следва да включим и фактора служители/ произвеждащи, служителите - растат, свързаните с производството - намаляват, с което намалява и ресурса за изхранване на цялото общество...., който е в основата на "добруването" му....
(прекъсвам...)

Za kojto pita - nqmam Bg phonetic i si pozwolqwam da pi6a na latinica sys syotwetnite perseweracii i zamestitelni znaci, koito se polagat za zakuska... Sorry..... no towa e polojenieto....
Za kojto pita - nqmam kompjutyr, towa e kompjutyra na hazajkata, sme6noto e, 4e namerih klju4, otklju4ih staqta, namerih kompjutyra i taka...... 4ista proba krajba na 4ujda sobstwenost, no ne mi puka.... maj sym se srastnala s internet, no naj koj mu prawi wpe4atlenie, oswen na men samata...
Za kojto pita - we4e sym w Plewen, ne znam dali e za dobro, no use6tam nostalgiqta na samata obstanowka, use6tam spomenite nqkak si, use6tam i nowostite, hora koito ne me poznawat i me poznawat ednowremenno... Imam nqkolko interesni slu4aq, t.e. ot4ajwa6ti kato prognozi, no nali znaete - w medicinata interesni sa umira6tite....stranno 4e zdrawite izwednuj mi stanaha bezinteresni.... Pluwam w koridorite poluzaspala, bez kafeto i predpolagaemata zapalena cigara i psuwam uslownostite i bezwetrieto na starata mokra sgrada, a tq se srutwa bawno, kato 4e li ima strategiq i cel w zemqta, nawyn i pticite ne smeqt da peqt v gore6tinata...Reja wyzduha na filii i go maja s marmalad..bawno wsi4ko iz4ezwa, pogubwa se s wremeto, ostawam samo az ili towa, koeto e ostanalo ot onowa staroto Az, koeto kato 4e li we4e ne pomnq, ne e sy6toto w ogledaloto.....
Wpro4em - 4eta, naj-setne staroto udowolstwie w ti6ina, po4ti drazne6ta - ti6ina, po-krasiwa ot samoto udowolstwie da q slu6a6....
..................
Na zelen 4aj s maslini :)))))))))))))))))))))))))

Кошмари

Ето пак същото повръща ми се, една буца кал в леда на сънищата........ сънувах..... сънувах онзи полет с изкривения крак, онзи същия, който може би....... може би щеше да ме убие, но не успя...... но може би....... е трябвало, поне за да не сънувам......
един водовъртеж, вихрушка, вихрушката гонела пророците и правела от жените - вещици....
сънувах язовира от картината, язовирната стена на Бакхис.... кутията с диаманта от гатанката....
сънувах трона, орела, лъва, овцата...... чупеха краката на новодошлите..... тронът е за един единствен Соломон..... останалите преживят историята безноги....
....религията на жирафа и слона......
..... сънувах че тръгвам по червената пътека, вървя..... към мъдростта на мечката.... объркан сън, войната ли е мъдрост....
......1987 година, едно дете изказа теоретично предположение, че всъщност нашата планета е едно огромно тяло, а ние сме практически паразити, затова всички болести, природни катаклизми, войни са лекарства пускани от него срещу нас, ние мутираме и то мутира, препращайки ни все по - нови и нови средства за защита....
....... казват, че мозъкът се защитава чрез сънищата........ програмирана апоптоза на настоящето, вход към миналото, изход за бъдещето....
....... усмивка...... кошмарите лекуват температурата, която ги причинява..........

Единствената истинска цел на живота е да бъде живян :)

Дали ми липсва?..... Не! Не ми липсва писането..... Липсва ми мълчанието и бурите.....
Слушам тези, които онемяха...

SOS

За всеки, който не знае - убиват гаргите в Градината, целят се най-вече в белите, гонят ги, защото... са гарги... така градината умира като градина на гаргите, по пейките няма гарги, само хора, глупави двукраки, gsm - но мъртвило и презервативи зад храстите...
Видях!, дано очите лъжат...
SOS

Сенки

Художнико,
не ти ли казах
"Незрящите убиват зрящите"
Художнико
не ти ли казах
"Не умирай"

"И зидат камъни и не виждат,
как всеки жест,
с който полагат камък върху хоросан
е придружен от жест на полагане
на сянка от камък върху сянка от хоросан.
Важен е градежът на сенки..."
(поговорка)

Пищя в светлината на стаята, не я искам, искам почивка от всяка светлина, почивка от величието, почивка от безгръбначието, почивка от пепелника, от цигарите, от 300 грама алкохол в кръвта, почивка от сенките и от свещите, които трупат сенки...
Само в тъмнината няма сенки... Само тогава няма пълнолуния и виещи единаци на среща с червени шапчици пред сините фенери на гората...
Да... уморена съм от неписане... Уморена съм от липса на крясъци, на пачи крясъци, на хаотични променливи, на мадагаскарски легенди... Липса на енергия, конкретика и самота...ерго изкукване... кукам като кукувица, а щъркелите са тук, кукувиците ще откраднат гнездата им, ще изтикат щъркеловите яйца по керемидите, ще се счупят на хиляди дребни парчета и така от хаоса в хаос ще оцелее кукувицата...
....... най-добре оцелява онзи, който оцелява последен.....
Взирам се в хоризонта... 20 км пасаж на ветрове, понякога повече, понякога по-малко, понякога снежинките покриват хоризонтите и блестят от сенки.... Пътувам... в абсолютната светлина, където няма сенки, няма камъни, има само фотони, вълни в частици и частици във вълни... няма прегради... Има уплътнен хоризонт, отвъд който е нищото и краят, огромния край, който съзнанието ми дори не може да нарисува... Онзи край, където скоростта на светлината по алфа стига до нула, където всичко изчезва, законите не важат, началото на Беззаконието в началото на нищото, което не ражда сенки, което убива светлината, което НЕ Е...
Била съм там, като частица, била съм погълната, после отразена... и върната в съществуващото, в сенките...

Еврейката

Истина ви казвам, писна ми от политика... Днес, окончателно...
Затова ще ви разкажа историята на една жена, стига да искате да слушате, пардон да четете... Събитията са истински, датите не помня, жената е под слой пръст вече, за душата й не знам, ако я има ще е до мен в момента, за да разказваме заедно...
Беше приятелка на баба ми, еврейка с германски акцент и германско потекло, стар берлински род, от ония оплетените в брюкселски дантели, миришещи на стар гардероб и кадифе... Шиеше, т.е. цял живот е шиела, поне така ми разказваше баба ми... за мен беше дребна женица, тип грозна стара бабичка, леко съсухрено - старомодна, с акцент, малко невротична и вечно болна от нещо си... Умря си от старост и стиснатост, но това е друга тема...
Но не е била такава на 16, поне така предполагам...
ІІ Световна война я заварила на 14, била в някакво училище за модистки, после на 16 в къщата им влезли полицаи и отвели цялата рода към лагери (казали им, че ги пращат в почивни станции, ама те си знаели, че почивката ще е завинаги), тя попаднала в някакъв влак, от който успяла да избяга по странни стечения на обстоятелствата и с помощта на някакъв изключително влюбчив младеж - ренегат, който повече не видяла, но той по нейни думи бил голямата й любов... чудно колко голяма може да бъде любовта за 1 ден...
Та нашето 16 годишно девойче попаднало на покрива на друг влак и после на покрива или в купето на трети и пети и т.н., докато не се озовало на територията на България, въпреки засиления граничен контрол...само... без да знае езика, всъщност без дори да предполага къде е... Съдбата я отвела в някаква съсухрена къщурка при някакви непознати хора, които успели да я нахранят, подслонят и оберат до шушка за 5 дни... Но поне я научили как му се вика на хляб на български... Странстванията продължили, били размирни времена, всичко било прекалено объркано и сложно, за да има време за мислене, а като нямаш време за мислене просто вървиш... и оцеляваш... Девойчето си падало по оцеляването и след много премеждия и не съвсем се озовало в някакъв голям град пред някаква къща, където стопаните говорели немски... Нямали деца и я осиновили.
По - късно втората й най-голяма любов в живота участвала в строежа на Берлинската стена... За него се омъжила, починал млад в мир. Роднините си така й не открила, "или са прекалили с "почивката", или ги е зазидала Стената отвъд"... Тя останала да живее в България и да шие в огромна фабрика за дрехи, викаха й Българската Коко...
...... на всеки 9 март ходеше на гробищата и виеше страшно, оплаквайки живите и умрелите, но никога себе си...

Неруда

Валеше както вали Господ…
… по лицето ти, по кожата ти, по спомените ти
валеше сякаш дъждът излизаше за първи път
от клетката си
и блъскаше по вратите на света :
Отворете ми, отворете ми!

…изоставена от любовта ми, там
където мусонът и неговите барабани бият глухо…
вече не могат да ме търсят издължените ти бедра.

Пабло Неруда

*

Говори от тишината на бурята, понякога...

И все пак скоростта на светлината е променлива величина...

Раждане

Беше й скучно... след събитията... Като че ли не се отнасяха за нея, по-скоро най-вероятно не се отнасяха до нея, тя щеше да знае, да усети, а не знае и не вярва, някак си... Всяко друго чувство изчезна, освен скуката, скуката, която погълна гнева, умората, изтощението, стреса, цялото й същество... Опита се да роди мисъл в главата си, но беше празно пространство, тъмно бяло петно, като че ли с гумичка бяха изтрили всичкото, нищо не помнеше, нищо не знаеше, нищичко... Не си спомняше улиците, по които почти тичаше, не си спомняше името, вратите, ключовете, не знаеше защо и какво прави там...
- Остави си време! (имаше цялото време на живота)
- Спри за малко! (Но нямаше време, за да спре, никога е нямала време да поспре, да седне, да помисли, да почувства нещата, дори да я заболи е нямала време, до днес! А сега тичаше, да не би да изпусне времето, а то, времето, си беше там)...
Роди първата мисъл в главата си - "Седни"...
Седна, огледа се, беше късна есен, но грееше слънце, очите й забелязаха листата по тротоара, остатъците по дърветата, малките врабчета, гаргите, котките, които ги гонеха, хората, човешкото жужене, локвата, в която на лодка плуваше една малка мравка, ослуша се... толкова много живот "видя" с ушите си... Той се вля във вените й, заблещука в съзнанието й, тя почна да се ражда, отново, като феникс в пепелта... Мозъкът й бавно започна да напипва картината, съсредоточи се в детайлите на настоящето, слънцето я погали, настръхна от студ - нима усещаше? нима най - сетне започваше да усеща?
Бавно, много бавно осъзна усещането... Тръгна по пътеката му, то се разля към гръбначния мозък, после нагоре, после в центровете, после "мозъка й видя и чу", усети щастието, което като огромна вълна разби скуката и умората...
- Още ти е рано приемането! (то винаги ще е прекалено рано, знаеше!)
Наслади се на светлината, на простичката светлина, на шепата фотони, заради които загиваше Слънцето, наслади се на момента на забравата, ето тя е тук и сега и другото няма значение, нищо няма значение, освен живота, който е тук и сега в нея... Почувства се огромна и малка наведнъж, като мравката в океана на локвата, като част от света, като цял един свят...
Отново се раждаше...
Изплуваше...
Беше усилие, гигантско усилие... дишаше, дишаше до безумие, усещаше въздуха, който напираше в белите дробове, разпъваше бронхите, алвеолите... Очите й попиваха информация, като във водовъртеж, не можеше да ги затвори ни за миг - нямаше време вече да ги затваря, нямаше време да не "чува", да не усеща, да не е...
Осъзна колко малко й "остава" от времето - само още един миг усещане... и заплака...

Лято

Аз искам лято!
Угасва! Но остава вечно
Аз искам
мидена черупка
и море...
Следа от слънце
във студеното сърце...

Аз искам лято!
Но го губя някак..
То тихо отминава..
и скимти...

Разпръсва мрака
и запява
Но пак се скрива
зад безброй мъгли...

О, Мое лято!
искам сладката забрава
на твойте нежни пръски
от море...
Целувката
на бриза и небето...
Последна радост-
Мидено сърце!

28.02.1998

Днес имам да пиша толкова много, че ще помълча...

Жар

Земята дращи
глухо ужасена
надава вик
и молеща гори..
и помъдряла
и в пропукано зелено
се гърчи
изпарява
и пищи...

Над нея
къс олово накипяло
я гледа
със кръвясали очи...
Присмива се!
Жигосва я
с желязо

И пак се връща!

Боже помогни!

И няма вятър
Няма дъжд
Ни помен!
Ни нищо!
Само глуха тишина...

Земя
от грях отляна
суха
и безпомощна...

Все чака
Пеперудена Земя!

С огъня
изгоря пеперудата
крилете
очите
ушите
ръцете

Сега
как да прегърне
да чуе
да види
да обича

в пепелта....

Сънувах се змия и изкусителка
Сънувах се божествена, любима
Сънувах се далечна, чужда, скитаща
Сънувах се безкрайно близка, няма

И път и време губеха значение...
Съдбата - бродник тичащ ме окайваше...
Но като стара вещица
аз нося в себе си проклятие:
- Сънувам се
жена.

В една антология
от отминали вечери
от избегнати сиви надежди
сняг се люшка всред пламъци,
а всред лавата - камъни
и превърнати в грубост премеждия...

И омарата шепне
пречупила вятъра...
и месото процвърча изстискано....

Да поискаш! - Небето пропада
в главата ти
в сухотата на зимните вечери....

***

Една изгасена Вселена
в един тъмносин пепелник...
Живот като морска сирена
и стенещ оловен войник...
И всичко е толкова старо,
презряло... по-сладко от круша...
... и някаква малка частица
останала само да диша...
Един отегчен полуостров
в една телефонна слушалка
и някаква малка вселена
престанала вече да ражда...

Манджа с грозде - Що е то, живо?

"Mola hydatidosa (гроздовидна бременност) - заболяване, при което настъпва хидропично набъбване на стромата на хорионните въси, придружено с хиперплазия, с или без атипизъм на трофобластния епител..." (из "Клинична патология")
"Истинските въпроси остават отворени!"

И така...
Легнали двама души да правят дете...
Сперматозоидът достигнал яйцеклетката и ла - ла-ла...
Последвала нидация...
И всичко било ОК до мига, в който една малка грешка довела до лавина от грешки...
Дядо Мраз и щъркелите не били чак толкова зли, за да убият един от нашите герои, но пък им подарили нещо различно от първоначалната поръчка.
Тя искала момиченце.
Той - момченце. (Може и в обратен ред)...
Но "грешката" довела до mola hydatidosa - "нищо", прилично на грозде, което си растяло ли растяло и чакало някой с ехограф да се усети за цялостната картинка. Оня с ехографа си потвърдил диагнозата поетапно и дошло времето да им каже "истината в очите"...
И всичко завършило с псевдо happyend, без сериозни поражения за нашата двойка.
***
А сега да се върнем към онази микроскопична клетка, на чиито нежни плещи прехвърлихме цялата вина за случката от по-горе.
Причината за нейната мутация е фактор Х - неизвестен.
Да речем, че тук влиза в съображение ефекта на снежния човек, т.е. не един конкретен фактор, а поредица от фактори (които сами по себе си не водят до нищо) са довели до промяна в клетъчната среда като цяло.
Явно е, че можем да разглеждаме клетката и средата, като една сложна отворена система. Всяка средова промяна ще води до адаптация на клетката към нея, ерго до промяна в клетката и обратно. Дам, малката клетка има системи за репарация (на светло, на тъмно), но тук се случва така, че те не проработват адекватно. Последва натрупване на множество "грешки", не съвсем бавно и не съвсем последователно. Лошата клетка се дели на много нови лоши клетки, дори й ако конкретната съвкупност от фактори на средата, довела до първата "грешка" изчезне - ефект на лавината.
***
"Защо маймуните не раждат хора?"
(Въпрос на едно 8-годишно приятелче - Ивко)
Ако вземем късче ДНК, кодиращо определен протеин А, и го свържем с вектор - плазмид или фаг и така го "пренесем" (инжектираме) в бактериална клетка (напр. E.coli), то нашият бактерий ще започне да синтезира протеин А, той ще се дели и дели, създавайки съвсем нов тип бактерии, различен от първоначалната. По тази проста схема проработва генното инжинерство. И отбележете, ние по принцип ОЧАКВАМЕ какво ще получим, т.к. знаем какво сме заложили като мутация. (оставям бял лист)
...
Ефектът на снежния човек важи не само за клетката, а за вида като цяло. Под други названия той е валиден и на по-високи нива, ако щете трансгалактически.
...
Без грам фантазия: Ние сме тумори на планетата Земя, въпреки че тя самата ни е създала, при това не само ние, а всичко живо, което я населява.
За разлика от генното инжинерство, в природата мутациите се смята, че имат относително "случаен" характер. Те се случват в системата организъм - среда. Следователно мутациите в организмите водят до промяна в самата среда и излиза, че те самите никак не са случайни...
Защо маймуните не раждат хора?
Без конкретиката на условията на средата, необходими за това, маймуните не биха могли да родят "хора".
НО дори в конкретните условия на средата, ако се върнем назад и оставим маймуните de novo да създават човешкия род, те най-вероятно не биха се справили със задачата, т.к. вероятността да се случат същите "случайни" събития клони към нула. (оставям празен тефтер"?")....
***
Ние сме тумори на планетата Земя... при това не само ние, а всичко живо, което я населява... (Стоп!)
Що е живо?
Дефиниции - много и всяка от тях объркваща и объркана.
Защо?
- Нака сме честни, ние приемаме за живо нещо с определени качества, които предварително постулираме като качества на живото.
- Ние си въобразяваме, че живото е живо.
- Ние илюзорно смятаме, че сме живи...
Ами ако кажа, че сме неживи, или от хуманизъм обявя, че неживото е живо? И си повярвам!
Манджа с грозде...
- Корекция на цялата действителност, на която са ме учили да вярвам.
- Корекция на цялото ми разбиране за живота, като такъв и т.н.
А ако все повече "хора" ми повярват?
Картинката донякъде прилича на Оня с ехографа :)
При това проблемът не е само на ниво психология. Това е един от основните "отворени въпроси".
- Кое е живо?
- Кое бихме могли да възприемем НА ТОЗИ ЕТАП за живо? А на следващия?
* Бихме ли могли ние самите да създаваме "живот" от неживота? Този живот би ли променил нас самите? Къде са границите, има ли такива? Ние от коя страна на бариерата сме? Ако имаме шанс да се върнем назад към "миналото", то бихме ли били същите? Ако имаме шанс да се срещнем с "извънземни" (предпочитам други форми на живот) , то бихме ли могли да ги регистрираме като живот, или ще предпочетем да си стоим под собствения похлупак? Самата Вселена жива ли е? - имайте предвид, че тя "може би" се "размножава"... Въобще, имат ли смисъл понятията живо/неживо, или са просто двете страни на монетата? А има ли смисъл всичко това, извън НАС?
...........................................

Мостът на Айнщайн-Розен - Красотата

Изкълчих си крака, факт, който ме принуди да се озова в 3 и половина вкъщи, сама с котката.
В забавен каданс се сетих за експеримента на Шрьодингер, който в общи линии има две интерпретации - аз си харесвам класиката с живо - мъртвата котка и елементарния "динамит", в чест на бебетата на Хокинг и прочутата неопределеност... (Що се отнася до котката, повярвайте, така ми се иска в момента моята да е полу-жива, при константна невъзможност да ми дере бинтовете на болния крак)... Логиката ме поведе към старата идилия на черните дупки, малко ги позавъртях в пространството, взеха да излъчват... Прокарах всеизвестните линийки на Пенроуз, ей така наужким, и се озовах пред моста на Айнщайн - Розен... Така де, срамота!, да не стане дума за белите дупки. Какво са белите дупки - противоположност на черните керови дупки, при инвертирано време (класика).
Към тази словесна салата ще прибавя щипка теория на мехурчестата вселена, ей така вместо сол...
И стигам до двата варианта за "другите Вселени" (манджата с грозде е хубаво нещо, собствен опит), нашата въртяща се керова черна дупка може да създаде два "типа" нови вселени:
1. едни други вселени, които нямат нищо общо с нашата (стоп на романтиката)
2. едни други вселени, вариации на нашата си собствена, но в други епохи (време). - Машината на времето. Значи, катурвам се, при добре подбрана траектория, през керовата дупка, в точно онзи ъгъл, който не би ми позволил да попадна в сингулярност, т.е. да се хвана в капана на хоризонта на събитията и се озовавам лице в лице със себе си, преди самия експеримент. Най-сетне да видя истинския си образ, извън огледалата... Какво ми рисува съзнанието - шаш и паника! Все пак, едно е да кажеш, че снимките и огледалата са гадна работа, друго е - да се видиш такъв, какъвто си!
Към словестната салата, вместо оцет, прибавям малко асиметрия и теория на хаоса. Така... на всички е ясно, че живите системи съществуват, благодарение на вероятността за адаптация, която ги кара да бъдат вечно на субмаксимално равнище на функциониране в дадена среда, емпирично прост закон!, иначе казано, средата е променлива величина, вследствие на което, адаптацията към конкретните условия на средата никога не следва да бъде пълна... Жизнеността на даден вид, зависи от намирането на "златната среда" между адаптацията и нейния опонент в конкретните условия на средата, всяко приближаване към двете крайности води до загуба на живото - години(минути/секунди) за дадения вид, като цяло. Още повече, всяко увеличение на симетрията, т.е. на реда, в конкретния организъм е знак за приближаване към смъртта , и обратно всяко увеличение на асиметрията над изначалната асиметрия, т.е. на хаоса в системата, също води до преждевременна смърт. И пак да се върна към красивото/грозното в образа. Замислям се, кое е идеалът за красота в т.н. ни колективно несъзнавано? Да, знам, че красотата е естетическа категория! Но тук търся научното обяснение на това, което ще видя in vivo през моста... Оказва се, че приемаме за красиво точно онова ниво на субмаксимална симетрия/асиметрия, за която говорех по-горе, ерго най-красиви са онези индивиди в популацията, които имат най-голяма вероятност да преживеят...

Бабинден

Час 1:30 през нощта. Празник. Реаномобилът - на катастрофа, поредната по типа: били се били били, пили и...
Обаждат се по спешност за родилка в село М.
Тръгваме със старата Уазка - аз и шофьора.
Навън - студ, виелица.
Път, като път, за селото - няма. Минаваме през Гората - огромни стари дървета, чиито клони се чупят на леда и снега, падат гравитационно, вият вълци...
Касетофонът надвиква виелицата, пищи "Луната спи"...
Пред фаровете изскача елен, шофьорът завива рязко и "заспиваме" в пряспа...
Телефоните нямат обхват.
Радиото не работи.
По-сами сме от луната...
Пращаме няколко горещи привета на роднините на елена, скачаме от Уазката и почваме да ринем сняг с ръце. След около половин час се измъкваме някак, палим по цигара и потегляме нагоре през гората. А тя няма край...
***
След около 2 часа и половина се озоваваме в селото, премръзнали до безобразие, минаваме мостчето над някогашната рекичка, малко надолу, завиваме и... пред къщата, по-скоро копторчето от две стаи. Чуват се викове, лаят кучета, печката дими, а през дима на едно легло се гърчи момиченце на видима възраст около 10 години.
Питам:
- Къде ви е родилката?
Сочат ми леглото. Изтръпвам!
- Как се казваш?
- Айше (скимти).
- Добре, Айше, на колко години си?
Някаква жена (впоследствие разбрах, че е "свекървата") отговаря:
- На 16 е!
(Побеснявам.)
- На 16 ще стане, като му дойде времето, аз питам сега на колко години си?
- На 11. (скимтене)
- Откога имаш болки?
(Мълчи)
- Кажи, бе!
- От вчера. (Питам се, къде ли са спали досега?)
- Това първо ли й е?
- Да.
- Доктор гледал ли те е досега?
(Мълчание)
- Последен мензес?
(Не знае какво е.)
- Кръв кога ти тече последно?
- Сега!
Ситуацията постепено се избистря. Коремът- остър. Разкритие има. Матката блъска напразно към детския таз. Абсурд да роди по нормалния начин, тазът е тесен, прекалено, неоформен.
Обхваща ме паника. Ако бебето слезе в таза - свършено е! - и майката, и детето са мъртви.
Ако не слезе - руптура на матката, ерго - същото.
Секцио, в тези условия... аз... - безумие...
Иде ми да вия от злоба, дяволите да ги вземат, кого са чакали досега - два дена!
В чантата имам утеролитици, слагам ги венозно и почвам да се моля на всички богове и богини, за които се сещам, за Айшето. На глас:
- Качваме я на линейката, трябва, за болница е!
Свекървата:
- Не може, докторе. - (реве). Ще ми осъдят момчето, тя тая сама дойде у нас, курвата....
Не я слушам. Не ми пука за нейното момче. Спомням си Хемингуей. Нареждам:
- Айшето се качва с мен в линейката, точка!
С шофьора я пренасяме на носилката, през буря от сополи, сълзи, заплахи, крясъци, сядам до нея, потегляме.
***
Моята малка героиня оцеля по пътя. След секциото - също. Роди момиченце - две и двеста, кръсти го Уазка, на линейката, която й спаси живота.

Октомври

Октомври.
Две прогонени лястовици
вият гнездо под стряхата...
Едната - със счупено ляво крило,
Другата - бяла...

Октомври.
Две прогонени лястовици
пият вода
от локвата...
Чакат зората!
Едната - със счупено ляво крило,
Другата - бяла...

Разговор

Здравей!
Срещнах се със себе си...
И говорих дълго... по-дълго от всеки друг път...

І *
Поканих щъркелите на празник.
- Ще ги науча да ядат дракони.
- И после децата ще носят драконови зъби. Ще растат войници.
- И военната икономика ще прогресира...
- И няма да има нужда от златно руно, за да пораснат...
- И населението на земята няма да се замисля кого да храни...
Няма да има хора... почти...
Колко весело решение! - Да научим щъркелите да ядат дракони...

ІІ *
Разбърках старото тесте... в нов пасианс...
Бърках... Исках да махна Кулата... само тя изисква обяснения...
- 5 милиона от тотото - ДА или НЕ?
- Искам повече!
- Вече съм пропиляла 5 - те милиона и тотото...
Не махнах Кулата... от страх да не профукам пасианса..
Надеждата е най-страшното оръжие!
Оставих тестето...
Една карта изпадна от колодата...
Беше Кулата... НЕ-то.
ІІІ *
Какво му е на телевизора сутрин, че плаче да бъде събуден от дистанционното и чашата кафе...
Мечтая си, да се събудя и да не намеря дистанционното, поне веднъж!
ІV*
Искам да съм Снежанка при джуджетата и да не си изям ябълката от глупост...
- Тогава няма да има приказка!
- Няма да има порнография...
- Никой няма да търчи с дядо Мраз/Коледа...
-Никой няма да купува подаръци, лампички и лигави песнички (ех, колко пари ще спестя от всяка Коледа)...
- Никой няма да се сеща за Сиропиталищата....
- После никой няма да живее в тях!
Утопия!
И всичко това, заради една ябълка! И Библията, и тя!
Още по-весело решение : Хора, не садете ябълки!
V*
Има една стая с етикетче 44 (по би й отивала горната част на клавиша)...
Там живея АЗ, когато съм там... И това се случваше, понякога...
Хората имат страст към етикетчетата... Етикетчетата са едни неща, на които обичайно пише по нещичко...
Понякога ми се иска да не мога да чета... старо желание...
Свалих Очилата! - Осъществено е!..
*
Представям си магазин без етикетчета... Ей така - отиваш, харесваш, взимаш!
- На това му се вика рекет!
И е по-законно от закона! - Така казват...
Ама не е за всеки! - Така казват...
VI*
Опитах се да водя разговор с едно дете...
Не попитах за детската градина (знаех какво ще отговори)...
Не попитах за Мама и Татко (знаех какво ще отговори)...
Не попитах за електронните игри (знаех какво ще отговори)...
Зададох най-тъпия въпрос:
- Обичаш ли приказки?
То каза:
- За такива глупости, време нямам!
Май съм остаряла! И обичам глупостите!...
- Деца, не четете приказки!
Времето е ценно!
На този свят от приказки се остарява!...
VII *
Епилог:
Това е най-глупавия разговор, който съм водила, но пък поучителен!
Схванах: Тъпите хора задават тъпи отговори!

Самотата прониза Вселената,
в мига,
в който помолих Слънцето да спре да свети...
И то не ЧУ...
Строших самотата...

Закуска за шампиони

"Когато бях малък, обаче, на тази планета заедно с нас живееха две чудовища... Те бяха твърдо решени да ни изтребят, или поне да направят живота ни безсмислен. И почти успяха. Те бяха жестоки противници... Лъвове, ще попитате? Не. Тигри? Пак не. Лъвовете и тигрите си дремеха през цялото време. Чудовищата, които сега ще назова, никога не дремеха. Загнездили се бяха в съзнанието ни. Това бяха две тиранични страсти - жаждата за злато и, боже помози, неугасващия интерес към женските гащички.
Благодаря на тези страсти, дето бяха толкова нелепи, те ни показаха, че човешкото същество може да повярва във всякаква, повтарям, във всякаква идея и страстно да се придържа към нея."

"Закуска за шампиони"
К. Вонегът

*
Един ден Девятката (странен персонаж от моя живот, кльощав, донякъде побъркан, не много висок субект, за който "Тъй рече Заратустра" беше закон от първа необходимост, на който благодаря! за присъствието, книгите и великата мисъл "Сега пък да не вземете да си повярвате!"), докато падаше от поредния стол, каза:

"Държавата!, а Ние ли, бе деца! Ние сме кралете и кралиците, императорите и императриците. Ролята на ония бухали с големите задници е не да печелят на наш гръб и да им растат задниците, не е здравословно, не за друго, а да ни правят маанета и да вършат онова, което искаме от тях. Нашата роля е да знаем какво искаме. "
Само че в името на широчината на задниците им, която трябва да се поддържа, нали разбирате?, ние категорично отказахме да си носим короните, предполагам, защото тежат.
Така... нека и аз най-сетне да започна от някъде...
"20 и кусур години" сме в криза.
За "20 и кусур години" стандартът на живот на нормалното българско народонаселение пада главоломно. И моля, без статистически изказвания от рода на : "преди двайсет години нямахме интернет, мобилни телефони и климатици, а сега...", че ме хваща сарказма за гушата.
За "20 и кусур години" новите стари тиранични страсти така са ни хванали в клопката на балканския непукизъм, че израснаха от нищото чудеса, като чалгията и т.н. политика по нашенски. Все гадости, на чиито гроб ми се иска да поднасям нарциси.
За "20 и кусур години" се разви атеросклеротичното ни разбиране за демокрация, отбележете, като режим. Според Уики "Демокрацията е принцип на взимане на решения, при който се зачитат равни права на всички личности". Такова животно, като демократичен режим, Ей Богу!, НЯМА.
За "20 и кусур години" създадохме, заедно, НИЕ!, нещото, в което живеем и в което дълбоко НЕ вярвам, че има нещо нормално.
Сега, за онзи, който не е доразбрал, или просто не е живял тук :
- Ние не живеем в демократична държава, т.к. няма равни права за всички личности.
- Ние живеем в една тоталитарна държава, т.к. "властта е напълно централизирана и държавата се стреми да регулира и контролира всички аспекти от политическия, социалния и интелектуалния живот".
Това, че имаме конституционното право да се бунтуваме, протестираме и прочее, не променя фактите, т.к. положението е по типа "Пей си, Пенке ле, кой ли те слуша". Това, че имаме правото да избираме, не означава, че имаме КОГО/КАКВО да изберем. Това, че имаме фиктивно деление на властите, също нищо не значи. Всъщност, всички сме наясно, че живеем в злокобен мутант на държава и че единственият реален начин да се измъкнем е като си "оберем крушите" оттук.
Що се отнася до конструктивните решения. Истината е, че конструктивен е само растежа на задниците на т.н. ни "Елит" и вместо да им спретнем конструктивна диета, ние им предлагаме липосукция.
Идеализмът, простете, ми дойде до гуша. Време си е да знаем какво искаме и да спрем да вярваме в безумни идеи, не че не можем, НО, мен ако питат, ни мързи (и мен, в частност).

До гуша ми дойде розовото бъдеще, айде сега 40 години чакахме светлата зора на комунизма, 20 години и кусур прехода на димукрацията, айде време й е да поизгрее малко, все пак, хора сме...
Трябва просто да си изядем закуската сутринта (за глас, не за друго) и да се научим не само да вярваме, не само да знаем какво искаме, а да го кажем!
Е, вие сега, да не вземете да си повярвате!

Димитър Миташки

Бай Митко, Сбогом!

Зима, 2001/2002 Лвов - ІІ

" Кокичетата цъфнаха в Кърджали, идва края на зимата..."
Новини
"Нозете й са кални, защото тя е лотос,
комуто стъбълцето изтръгнаха с жестокост..."

Махабхарата

Юни 2002 в пресата се появи съобщение за смъртта на един журналист в Лвов, работил по разкриването на убийствата на студентки по медицина от сектанти. Той беше единствения мъж, убит ритуално от същата секта по особено жесток начин. Историята беше потулена месеци наред, заради изборите в Украйна от зимата на 2001/2002. Ние бяхме там.
***
Днес сънувах сън, бях забравила част от историята и изведнъж събитията се проясниха.
Беше зима, валеше бял пухкав сняг, беше кучи студ, бяхме студенти по медицина и фармация в Лвов, І курс, в групата бяхме общо около 40 човека българи. В моят курс имаше над 5000 чужденци от различни краища на света. Не мога да фактологизирам събитията в дати, бях ги записала в "Дневник", който изчезна (уж случайно) няколко месеца след това.
Как научихме за първи път? - Намерихме едно от момичетата, в една горичка на 50 метра от Общежитието - убита, с разчленени крайници и глава, всред замръзнала кръв на -40 - градусовия студ. Съобщихме, разбира се. Казаха ни да мълчим. Но не можехме просто така да си мълчим.
Не изпаднахме в ужас, но искахме да знаем какво се случва...
Информацията се носеше почти апокрифно. Били намерени момичета, всичките украинки, студенти, убити по същия начин в различни райони на града... Били убити 20 момичета в Санкт - Петербург по сходен начин преди няколко месеца... Били, били... Нищо не беше ясно с точност. Кой, защо, как, кога - също... Мълчаха...
Повтарям, бяхме студенти, не разбирахме от политика, но нещата просто се случваха покрай нас и с нас...
Какво направихме? - Нищо конкретно, в началото. Просто си ограничихме ходенията сами в града, доста неприятно като изживяване, т.к. това бе ограничение на личната свобода, чувствахме се като в клетка...
Нещата се задълбочаваха постепено...
Чухме за нови случаи - станаха 7, две от момичетата познавахме лично. И тогава решихме да действаме.
Първа стъпка: Обадихме се на Българското посолство в Киев - резултатът беше нулев, обвиниха ни, че говорим глупости. Беше абсурдно.
Междувременно ни взеха паспортите под предлог, че това било практика с чужденците в университета, иначе нямало да си платим таксите... Въпреки всички протести от наша страна, извднъж се оказа, че не можем да напуснем пределите на Украйна, дори на града...
Втора стъпка: Обадихме се на близките си, че сме живи.
Трета стъпка: Посолството искаше факти, е щяха да ги имат... Катедрата по съдебна медицина беше разковничето... "Корупцията е в основата на бюрокрацията"... Знаехме, че крият нещо в катедрата по съдебна медицина, защото изведнъж забраниха достъпа на студенти там. Часовете се провеждаха в съседната сграда. Навързахме информацията, не беше трудно да се усетим, предвид обстоятелствата, платихме известна сума на един от пазачите и влязохме тайно през нощта, за да снимаме. И имаше какво да се снима...
Пратихме снимките в Киев, чрез един приятел, който учеше в друг град. Какво му е било на това момче и досега не знам, но от Посолството изпратиха своя делегация, за да ни обясни, че "Много си отваряме устите!" и че "Заради някакви си 40 човека, България нямало да влезе във война с Украйна"... Няма да коментирам...
Снимките изчезнаха, заедно с негативите (уж случайно)...
Всички мълчаха...
Една колежка полудя, заключи се в стаята си и отказа да излиза...
В съседното общежитие имаше опити за самоубийства, уж от любов.
Част от колегите бяха изтеглени по поръчение на собствените си правителства...
Четвърта стъпка: Роднините ни се заеха с въпроса в България. Всеки ден ходехме
в Сан Ремо (интернет клуб, пицария, дискотека и нелегално кино) и пишехме новостите интернетно, пишехме че сме живи...
Нямаше паника. Оказа се, че не се паникьосваме лесно. Не че нямаше ексцесии, но те не бяха основното. По - скоро ни беше писнало от дезинформацията и от непукизма на официалните власти. Вече действахме!
Първо, трябваше да защитим себе си. Изпратиха ни платена охрана.
Второ, трябваше да накараме институциите да действат... Подействаха!
Трето, трябваше да ни върнат паспортите - върнаха ги!
***
Сектата беше разкрита. Виновните - арестувани. Бяха убити 11 момичета в Лвов, около 20 в Санкт - Петербург, имаше жертви и в други градове. Всички учеха медицина.
Последната жертва на сектата беше разследващ журналист, когото ние лично не познавахме, уви!

2,2,5,9 - І

" ЧК и ЧНГ,
Живей си живота и си учи уроците!
Здравей како,
С тази картичка ти изпращам и това (виж в плика). Подаръците са специални. Единият е оригинала на моето есе, барабар с грешките, защото само така, с грешките, част от мен ще бъде с теб в Лвов"
Денислав

Историята започна случайно, просто хванах един влак и два куфара с твърдото убеждение, че правя най - голямата грешка в живота си, но пък е приключение...

Историята започна по средата на семестъра, след едно удивително лято...
Нещата се случиха така:
Ден І:
Попаднах в една страна, за която не знаех предвидливо нищо, нищичко...
Не знаех историята. Не знаех езика. Не знаех порядките, обичаите, не знаех нищо, което прави от една страна - страна. Така си реших! - или оцелявам, или не!
Озовах се на една гара на митницата, после на друга-Черноглавци, после в крайната дестинация - след 28 часа път с влак.
Какво исках? Баня, естествено! Душ и вода!
Туше! Нямаше вода, никаква!
Е, поне стаята беше добра! - широка, с нови мебели, без безплатни наематели...
Туше! Съквартирантката е луда!
Заспах!
Ден ІІ:
"Първи в университета - провал, Пълен провал! Поне е наблизо!
Купих си леген и бързовар! - усетих щастието на малките неща!"
(Из "Дневник")
Ден ІІІ:
Малко по-късно ми съобщиха за изпита по руски. Ама какъв изпит? Знаех точно 4 думи и половина. Май, украинските, по това време, бяха повече, имах някаква граматика с някакви падежи - пълен блъф!
Решението! - Ще пийна нещо твърдо, водково, за да навляза в обстановката и целия руски ще ми е в главата за 2 часа и половина! Пих!
После заминах на изпит, пияна, с Такси!
Преписах чинно всичко - от-до. Беше си най-нагло преписване, с естетическите грешки на преписвачите, трябва да ги има, иначе някой ще се усъмни в инициативата.
После дойде устната част! - 4 думи и половина, шише водка в кръвта, това имах в наличност!
Проблясък! - Клоунът! Ей това беше решението! Заложих на клоунадата и се получи! Цялата изпитна зала се кикотеше, а аз си седях невъзмутимо с цялото актьорско майсторство, на което бях способна, и цепих глупост след глупост с руски окончания.
И имах 5! Всъщност, имах много повече - имах среща, кафе с 25-та!
Кафе! - Първото ми приобщаване...
25-та - четири момичета - рак, дева, везни и телец. Бях си все едно вкъщи...
25-та са две стаи А+В, Стая А за купони, стая В - спалня.
Помня част от разговора...
- Абе, утре сме на балет в "Операта" - Жизел, е?
- Ами, е, идвам, естее...
- Значи, да ти вземем билет, а?
- Да!
(Най-сетне нещо друго, освен банята!)
Ден IV:
"Операта заслужаваше официалност, заслужаваше Бордо, Черно и Перли... Сградата, поне - Бордо, Черно и Злато. Балетът - ужасен!"
(Из "Дневник")
Ден V:
Петък...
Редовия купон, за мен първия, там.. Оказа се традиция. Петък - вечер, след 23 часа няма вода. Слагахме разноцветни парчета тоалетна хартия - украса + гигиена... Две в едно!
Там... не бяха всички. Но бяха ТЕ, с които щях да живея на 2-ри етаж, в 25 стая, 9 месеца non - stop...

98-ма

"Това е услуга само за деца"
Sweet Rain

Жадна съм!
Устните ми търсят изцеление..
Дращя!
По прозореца изгниват дните ми...
Гледам!
Не уханията на дърветата,
а тропика...
Чакам!
Искам!
Плача! Прося! Съм!, Човек...
Лудост, прегърни ме в своите обятия
"Аз не ще ти бъда благодарна дъщеря, съпруга..."
Бързешката се стопяват дните ми,
Бързешката преминават...
Бързат!.. Търсят!..
На трапезата на лудостта
не пирувам, а флиртувам със зората...

Помниш ли?

- Помниш ли?
- Помня, помня всичко, някъде е там, но какво точно е "оновато" не помня, т.е. помня но не така, както помниш ти... Помня с конфабулации, с бели петна, бездатно, бездарно на моменти, помня подробности и сливам информации, главата ми е капчук, капе в атмосферата, разкапва се като река... Не мога да събера всичките камъни в реката... има прекалено много кал, прекалено много излишества, прекалено много хаос в контролите, така че самата ми система отказва на моменти да съществува като такава...
- Помниш ли?
- Помня! Помня с остатъци, прости остатъци, които остават от деленето на числата, прости числа, вихри, които забраняват нулите в обхватите на калциевите канали на мозъка... Все не стигам до абсурда на нулите, губя посоките, нещо ме дразни ужасно - оказва се стар спомен от преди хиляди години, като че ли съм живяла?... Изплува нещо, което логиката ми превръща във верига, но на разстояние от конкретиката на спомнянето, свръхазът не допуска подсъзнателната информация в мига, в който искаш да я допусне и едва после изниква като искра, изпитвам ужас от тези искри... навързвам веригата едноетапно, залепям измеренията в едно и ето го почти цялостния образ, но никога в деление с остатък нула. Ужасът ми преобръща информацията и конфабулира, запълва белите полета, халюцинира с паметови следи...
- Помниш ли?
- Помня! Но не помня нулите, те изискват граници, резултати, конкретика, а в конкретиката - няма живот... Всъщност, в конкретиката има само факти, а фактите са илюзии, също както илюзиите са факти, но са някак малко по-живи, те са факти в клинична смърт, мога да ги съживя, да ги наситя с живот електрошоково, мога да отворя белите им дробове, да ги интубирам, да ги изкормя, да ги изкарам на повърхността, да ги изживея... те са по-лесни за обработка, съществуват по-истински от истината, те са живата истина...
- Помниш ли?
- Пътувам, остави ме да пътувам по стълбата, скоро много скоро ще спра да чувам, ще спра да виждам, ще се превърна в точка от стълбата, после ще стана по-малка от точката, ще клоня към нула, ще деля нулата, науча ли се да деля нулата - ще получавам нули, така ще е по-лесно, няма да има нужда от линии, от вериги... Уравнението на Лоренц ще има едни и същи стойности, т.к. няма да има пространство за обхват, хаотичните траектории ще са невъзможни, газът вече няма да е газ, няма да има случайни флуктуации, няма да има привличане в нищото. Тогава ще си спомня, обещавам, ще си спомня, че няма да има какво да помня...

Част І - НИЕ

Сега, когато пиша това, не съм надмогнала събитията, дори не съм ги изживяла...
Не е дошло времето да пиша за тях, но според мен няма да дойде...
Идеята е случайна, зароди се преди 10 години, престоя в главата ми прекалено кратко време, за да излезе добра, но пък добрите идеи имат лоша слава...
Та идеята е за едно поколение - нашето.
Някои го наричат пластмасово, други - преходно, аз ще му викам - нашето!
Кои сме НИЕ - вкаменелости, фосили, артефакти... Не сме много, почти не останахме... В стремежа си да принадлежим към една от две епохи, в стремежа си да избягаме, да избираме, да сме, се поизгубихме, май...
"Бог не обича да играе на зарове".
Питам се, по какво ни личи тази поколенческа принадлежност, уж по нищо и все пак...
Сутрин ставаме, мием си зъбите, пушим... с кафето и после ден като ден и после нощ като нощ... Уж сме нормални хора, уж всичко е наред... наужким всичко е наред.
Спомням си за баба си, тя е от военното поколение. Много странни хора. И те като нас... само че на тях им е позволена странността - войната, Хитлер, Борис... оцелявали са психологически, поединично, поетапно, купонно, после са градили СВЯТ...
Ние така й не разбрахме за какво се борим. Нас ни поставиха в това време, на това място, някой друг ни реши настоящето и ни останаха само изборите от бъдещето. Така ни учиха. Обратно... Вкъщи ни учиха друго. От нас биха излезли почти прекрасни скептици... Забравих - на нас всичко ни е полу и почти...
Чистата истина, която никога не е достатъчно гола.
- Не сме изгубени.
Ние сме ония, които учиха за Г.Димитров в детската градина и ония които видяха взривяването на мавзолея.
Ония, които гледаха Пинко, Уди Кълвача, Ну погоди от "Всяка неделя" и които не се изненадаха на net-а.
Ония, които ядяха сладоледи, преди навлизането на Делта...
Които играеха на криеница до 2 през нощта.
Някой да си спомня НАС?
Всъщност, спомените са ненужни - НИЕ СМЕ!
Т.е. от история нужда няма... Историята на настоящето се нарича политика...
Та кой ни създаде? - Майките и бащите ни, естествено.
Кога? - В края на 70-те и началото на 80-те години на т.н. минало хилядолетие... В края на т.н. комунизъм, в същото онова време, за което учебниците пишат истини и врели - некипели. Имах свестен учител по история, който отказа да ни налива в главите времето след ІІ Световна.
Да, в този тъмен период се случваше светлото ни детство.
Някога тогава ни учиха да вървим, да говорим, да ядем, да пишкаме на гърне, да четем, все детски неща... Не смейте да ми наречете детството тъмно - много цветно си беше, скъпи историци, простете ми нетактичността и недоразбирането - била съм дете!

La vie divant soi

" Те казаха: "Ти си полудял, заради Онзи, когото обичаш."
Аз казах: Само лудите познават вкуса на живота."
Йафи'и "Рауд Ал Райахин"

"- Господин Хамил, защо винаги се усмихвате?
- Така благодаря за добрата си памет, малки ми Момо!..
- Господин Хамил, може ли да се живее без любов?
Той замълча. Пийна си малко ментов чай...
- Господин Хамил, защо не ми отговаряте?
- Много си млад още, когато човек е млад, по-добре да не знае някои неща.
.................
- Господин Хамил, може ли да се живее без любов?
- Може - каза той и сведе очи, сякаш се засрами.
..............
- Господин Хамил, може ли да се живее, без да обичаш някого?
- Аз много обичам кускуса, мои малки Виктор, но да не е всеки ден...
.....
Стори ми се, че господин Хамил е много тъжен. Хората са винаги най-тъжни в очите.
...........
- От какво ви е страх, мадам Роза?
- Не е нужно да има причини, за да те е страх, Момо.
.....
- Тя винаги казваше, че на старини сънищата стават кошмари.
.....
... Това не е никаква болест и повярвайте на стария лекар, най-трудното за лечение не са болестите...
......
Господин Хамил е голям човек, само че обстоятелствата не са му позволили да стане такъв...
......
Момчетата... се пристрастяват към щастието и тогава прошка няма, защото то щастието е най-известно със своята липса...
... Да си умреш от смях - как повтаряше само "прошка няма, прошка няма", сякаш някъде ИМА прошка.
....
- Човек никога не е много млад за нищо, докторе, повярвайте на дългогодишния ми опит...
- Аха, ясно, ти си много чувствително момче, много чувствително, даже прекалено чувствително. Често съм казвал на мадам Роза, че никога няма да бъдеш като останалите. Понякога от такива като теб излизат велики поети или писатели, а понякога... (въздъхна) а понякога бунтари. Но бъди спокоен, това в никакъв случай не означава, че няма да си нормален.
- Надявам се, че никога няма да бъда нормален, доктор Кац, всичките мръсници са все нормалници...
.........
Галех й ръката, за да събере кураж да се върне, и никога не съм я обичал толкова - нали беше стара и скапана и скоро нямаше да е човешка личност...
... Не е вярно, че съм лежал три седмици до трупа на приемната си майка, понеже мадам Роза не ми е приемна майка. Не е вярно и нямаше да издържа, свърши ми се одеколонът. Четири пъти излизах, за да купувам одеколон, с парите които ми даде мадам Лола и още толкова откраднах.. Всичкия го изсипах, отново и отново й боядисвах лицето с боите, които имах, за да скрия природните закони, но тя се разкапваше страшно отвсякъде, защото прошка няма. Когато разбиха вратата, за да разберат откъде смъди и ме видяха да лежа до нея се разкрещяха "помощ, о. ужас", но преди не им идваше наум да крещят, нали животът не мирише... Мисля, че господин Хамил имаше право, когато главата му беше все още наред, не може да се живее без някой, когото да обичаш... Аз обичах мадам Роза и ще продължавам да я виждам."

P.S. Това е просто разговор с едно малко момче - Момо, разговор, който ме връща назад, ужасно назад, като на кинолентата на мадам Надин, Момо, само че в спомените... Лесно е с теб, Момо! Но прошка няма!

P.S.

Сирме,
Понякога ти се вбесявам...
Знам, че нищо от "свястното" не съм написала тук... та кой пише "свестни неща" в някакъв си блог, в който дори не си оставя името от срам... Чувствай се колкото си искаш разочарована, нали все пак чувстваш НЕЩО и това е безумен плюс в твоя полза :)
Спомняш ли си последното бурканче от върховното дюлево сладко, онова същото, което отиде в кофата за боклук, недоизядено..., защото все чакахме двете с теб точния момент на блаженство, а той си остана недошъл...
Пак ти повтарям старото: Само нещата, които стават за боклука, си заслужават наистина усилията!...
Иначе, LOVE U!

В кой период се намираш

Злати, такъв хилеж падна на това! Thanks!
http://store.fmi.uni-sofia.bg/temp/level.html

Мидена черупка

Единственное знание,
которое нам сейчас действительно нужно,

это знание о том, как продолжать путь.

Л. Витгенщайн

Няма факти, има само интерпретации.
И това твърдение е една от тях

Ф. Ницше

Имам една тайна - хвърлям мидени черупки в морето на всеки бряг, на който се озова...
-Научих приятелите си на тази игра, без обяснение защо.
Вземаш мидата, нейния материален остатък на брега и я хвърляш като бутилка в морето, това води до нов тласък, променящ информацията, която носи морето, океана, брега, мидата, цялата Земя, ако щете, историята (НЕ Е вярно! Историята има АКО, тя има безброй АКО-та, Г-н Русев, толкова много АКО, колкото пъти, навремето, ми повтаряхте, че НЯМА, дори повече...)...
Тази игра продължи толкова дълго, че започнах да усещам мидите...
Усетих черупката в Кораловия риф, пясъка, миризмите....
Усетих мидата в Мароко... 7-годишната мида и онзи рапан, Сихам, за който ми разказваше, че носел счупената черупка на пречупеното бъдеще, което ти е предопределено априорно, преди да се родиш...
Усетих онази гръцка мида, преди закъснялото съобщение в пощата...
Усетих мидата в Ламанша...
Усетих Аляска...
Усетих Хаваите...
Усетих Перу, карнавала в Рио..., водите на Червено море, на Северния ледовит океан, колко студена беше онази точка, където се криеше германския бункер от Войната и тюлените, превърнали го в дом...
Усетих всяко кътче...
Каква егоистка!
***
Тази игра продължи толкова дълго, че стана част от ПРОМЯНАТА...
Използвах тайната най-безсрамно, умножена десетки пъти, за да променям ПРОМЯНАТА...
Мидите се превърнаха в атрактанти, в указания, в пътища..., които преброждам вечерите, четейки..., когато не спя...
***
Днес хвърлих поредната мидена черупка на ЖИВОТА в морето...
Вълните я избутаха на брега...

:)

http://www.youtube.com/watch?v=jkghvDiji0Q&feature=related

Реквием

На един Голям приятел, лекар и човек...

Някога, много отдавна, Ти ми каза, че вместо гроб и цветя в началото на края ще имаш думи и прах, сняг и зима..
Прав си бил!
Слънцето превръща снега в прах по асфалтите...
Студ е.
И зима.
Цветя - нямаш!
И гроб нямаш!
* Мо, знам, ще разпръснеш праха в Атлантика, ще обиколи света, ще се влее в Средиземно море, ще прекоси Дарданелите и Босфора в кръвта на леферите и... ще се спре на онзи забравен Син бряг,
Който ни срещна..
На който ми каза за първи път "МОЖЕШ!"
Който гледаше парализиран години наред през прозореца на Цветната стая, когато не смеехме да те видим "такъв"...
На който умря - така, както искаше - Сам и Свободен...
***
" Страх ме е понякога с толкова много живот пред мен"
Ромен Гари

Бойлер или трагедията да нямаш топла вода по(и)сред зима

E... вече просто не е честно! НЕ Е ЧЕСТНО!
Купих си бойлер - Дипломат, с всичките му там гаранционни карти, реклами и сие... Купих си го самичка, отделих от нещастните си няколко заплати, преди да ги доизхарчи майка ми (Мам, не ти се сърдя, знам че си си такава, ама все пак...), седях гладна (не заради бойлера, а по презумпция), седях жадна (това по-скоро заради заветното водонагревателно съоражение), пропуснах една разходка, избягах от поредното си работно място и бях толкова щастлива, че вече никаква ръжда няма да ми цапа плочките в банята...
Обаче!
Първо спряха водата в градчето за някакъв си нещастен един ден - голям праз!, хората в Африка нямат вода й на 1 ден път, е да, но повечето в пустинята не живеят в блокове и не вони отдалеч, когато някой реши точно по средата на есента да си изхвърли старото буре със зеле и то точно, когато няма грам вода в целия град... ех... съседи, какво да ги правиш - твои са си!
Два дена по - късно, на първата седмица след покупката на "ДИПЛОМАТА", той гръмна, като български дипломат в руско посолство... Е, случва се, а й колко весело ще си живеем без топла вода, нали?
Успокоение - в болницата ИМА бойлери - там ще се къпя, колкото душа ми иска... А чиниите да се трупат в мивката - голям праз! Т.е. ударих го на пълен непукизъм...
Човекът - Поправач дойде след има - няма 5 дена... ОООООправи го, нищо че се постара да ми уплаши котката с наводнение, милата, цялото й достойнство на котка отиде по дяволите...
НО...
След 14 дена нашият бойлер реши, че му е писнало да работи в съзвучие с фамилията и гръмна отново... Естествено Поправачът се постара да ни обясни, че не бойлерът, а водата ни е виновна, била много варовита, отделяло се не знам какво и новите нагреватели, които не знам си що, гърмели до умопобъркване... Кимах вбесено и се чудех, ми какво толкова, да сложат от старите нагреватели, на които не им пукаше от нашата вода...
После се оказа, че нашият бойлер има циклична природа - гърми на всеки 14 дни, има собствено мнение по въпроса и очевидно ни спестява електроенергия...
Джером, събуди се! Това е за теб....

*

...завръщането към забравените опорни точки е просто изход от настоящето,
а не вход към бъдещето
фиксираш ли се веднъж в опорната точка тя те заковава като.... бодил, като гвоздей за стената на точно оня момент, който помниш...

ПИЛИгрим

Тъжно е!
Тъжно е, че те намерих и изгубих по пътя си...
Тъжно е, че не можах да те изживея докрай...
Тъжно е, че от гордост и страх спрях да изпитвам себе си...
Тъжно е, че не искам да се върна назад, а се връщам хиляди пъти във всяка точка време, което не живея, така...
Тъжно е, че не мога да кажа НЕ, не мога да кажа ДА , не мога да кажа нищо без пресечните точки на пътищата в пространството... дори въпреки тях...
Тъжно е, че те търся там, където те няма, всяка вечер, всяка сутрин, всяка нощ...

С три райски ябълки в градината на стаята...
Сама съм.
Сама до печката.
Сама до книгата.
Сама до онова, което осъзнавам за себе си, чрез книгата.
Сама с голямата илюзия, че чета...
Всъщност преживявам, преживям, изживявам, живея себе си... чрез, в, отсам, над, под... цялото време и пространство е допирна точка до мен самата... просто събирам противоположностите, които сами по себе си не съществуват, защото са едно...
Дълбоко, в твърдата плът на реката потичат камъни в безвремието, превръщат се във ветрове, в бури - ефекти на пеперудата, чиято същност съм аз, НЕ!, чиято същност е моя поглед в обвивката, наречена "АЗ"+ "ТО".
Не би имало думи, ни една, ни хиляди, нищо не би било наименовано, нищо не би било абстрахирано, фракционирано, дори създадено, без собствената ми необходимост, да го изговоря, създам, изпитам, изживея, родя и убия в себе си!
Нищо не би съществувало само по себе си...
Дори АЗ.

Телефон

Сънувах... Поне преди писъка на телефона.
Утро ли? Не беше утро...
Снегът отичаше луната в стаята...
Добър ти вечер, драга... На повикване си.
Ужасно е! Искам да поспя 15 минути, да посънувам...
Оставете ме... на ахроматичните морета и слънца..., преди да решите да живеете...
Снегът погребваше Луната в стаята над сенките.

Ако греша?

Ами ако сгреша... Не трябва да го мисля - то е все едно да го пожелая. Ами ако сгреша, по дяволите, ако сгреша просто защото не знам и не мога. Не бива да мисля. Действай... Действай... Влез вътре, изследвай, питай, прави нещо, каквото й да е, само НЕ МИСЛИ, после... Не се ограничавай, не се панирай, чиста логика, или просто я замени с действие, без еманации, без конфликти, по дяволите, просто прави нещо, каквото й да е, просто нещо...
Мисли за друго, ако трябва, остави ръцете и ушите си да чувстват и да мислят. Ти си никоя, никъде, присъстваш като огледало, няма те там, няма те никъде, не съществуваш, шпионин си, бог си, каквото и да си - не можеш да сгрешиш, просто не можеш - никога, повтаряй, потретяй никоя - никъде - никога - никоя - никъде - никога и пак... Прилича на туптежа на сърцето, тътне, предъвква ритмиката - Т3 галоп - не, не сега, просто слушай, улавяш ли ритъма - ДА/ НЕ - ДА, остави тялото си да тупти в чуждия ритъм, в аритмия, хаотичност - най-сетне ушите ти чуха хаоса... Това е - хаос, на моменти спира, спира ритъма, спират тоновете. Това е - трябва да е това. Виж зениците (набито ти е в съзнанието, подсъзнателно вече си видяла кожата, помирисала си дъха, възприела си стоежа на тялото, положението в леглото, чула си някъде далече анамнезата, температурата, диурезата, подсъзнателно вече знаеш всичкото, подреждаш пъзела, набито ти е, като бодил , знаела си дори й преди да видиш с очи, усетила си го, просто изрови парчетата).
Ами ако греша?
Само хората грешат безпричинно. Следвай логиката. Просто се остави на течението, зарови се , забрави всичко, НЕ, изрови всичкото, отдай се на хаоса - направи системата затворена, нека се подрежда сама - симптом по симптом - дай им имена, без имена няма реч... Изтощена съм! На кой му пука! без имена - няма реч... така... в началото речта се е припокривала добро=зло, бяло=сиво... не не е това - конкретни имена, отвори вратичката, изтръскай адреналин, включи Селие... Системата ти трябва да остане затворена, за да се подреди, иначе хаосът ще убие решението...
Изтискана съм като лимон! - не, не беше това, никога не е било това решението... Остави кожата си да настръхне, пулса ти - да се учести, движенията ти - да се свръхконтролират, отвори проклетата вратичка, действай!
Хайде пак! Какво имаш? Слушай! Чуй вибрациите на системата в мозъка си, там някъде в третичните центрове информацията е обработена, окончателно, няма й грам съмнение, освен АКО греша все пак?

Нямам абсолютно никакво вдъхновение и слава Богу! така ми е добре...
След като всичко ти е безразлично - споко - значи мислиш!
Идеята е за величието на "живителната точка". За оня, който не е чувал за какво иде реч - има google, а ако и там няма нищо - толкова по-зле за google. за сметка на това можеш да си намериш какви ли не теории за конспирацията, числата и сие, които се преки производни на едното голямо нищо, което си мислим, че си мислим, че сме. Та величието на точката... Първия недоказуем и недоразбит постулат, ненаказуем при това, защо? защото без идеята за точката като точка цялата математика и производните й отива в рая, моменталически... Впрочем и ние с нея! Така де, до гуша ми дойде да слушам за извънземни и наземни конспирации - заемете се с точката, бе хора... Е, не е Майкъл Кремо, нито Море... но пък... има й такова нещо на полуострова земя...

Най-простият тип атрактор е точката. Такъв атрактор е махалото при наличие на триене. Независимо от началната скорост и положение, такова махало винаги ще се стреми към състояние на покой, т.е. в точка. Точковият атрактор е най-простия път от хаоса към реда. Той съществува в първото измерение на линия, която е сбор от безкрайно количество точки. Точковият атрактор води например човека неизменно към една дейност или го отблъсква от друга, подобно положителния или отрицателния полюс на електромагнитната енергия. Ние не знаем как ще се държи всяка частица от водата във вана с играещо вътре дете, но със сигурност знаем че, ако я пуснем да изтича, ще се стреми към точката на отвора на дъното.

Съществува понякога точка между привличането и отблъскването, точка-седло (инфлексна точка), в която енергиите са в баланс, просто преди една от силите да стане по-голяма от другата. С изключение на тези редки примери на инфлексна точка, това е черно-бял, "добър-лош", целенасочен атрактор.