Част І - НИЕ

Сега, когато пиша това, не съм надмогнала събитията, дори не съм ги изживяла...
Не е дошло времето да пиша за тях, но според мен няма да дойде...
Идеята е случайна, зароди се преди 10 години, престоя в главата ми прекалено кратко време, за да излезе добра, но пък добрите идеи имат лоша слава...
Та идеята е за едно поколение - нашето.
Някои го наричат пластмасово, други - преходно, аз ще му викам - нашето!
Кои сме НИЕ - вкаменелости, фосили, артефакти... Не сме много, почти не останахме... В стремежа си да принадлежим към една от две епохи, в стремежа си да избягаме, да избираме, да сме, се поизгубихме, май...
"Бог не обича да играе на зарове".
Питам се, по какво ни личи тази поколенческа принадлежност, уж по нищо и все пак...
Сутрин ставаме, мием си зъбите, пушим... с кафето и после ден като ден и после нощ като нощ... Уж сме нормални хора, уж всичко е наред... наужким всичко е наред.
Спомням си за баба си, тя е от военното поколение. Много странни хора. И те като нас... само че на тях им е позволена странността - войната, Хитлер, Борис... оцелявали са психологически, поединично, поетапно, купонно, после са градили СВЯТ...
Ние така й не разбрахме за какво се борим. Нас ни поставиха в това време, на това място, някой друг ни реши настоящето и ни останаха само изборите от бъдещето. Така ни учиха. Обратно... Вкъщи ни учиха друго. От нас биха излезли почти прекрасни скептици... Забравих - на нас всичко ни е полу и почти...
Чистата истина, която никога не е достатъчно гола.
- Не сме изгубени.
Ние сме ония, които учиха за Г.Димитров в детската градина и ония които видяха взривяването на мавзолея.
Ония, които гледаха Пинко, Уди Кълвача, Ну погоди от "Всяка неделя" и които не се изненадаха на net-а.
Ония, които ядяха сладоледи, преди навлизането на Делта...
Които играеха на криеница до 2 през нощта.
Някой да си спомня НАС?
Всъщност, спомените са ненужни - НИЕ СМЕ!
Т.е. от история нужда няма... Историята на настоящето се нарича политика...
Та кой ни създаде? - Майките и бащите ни, естествено.
Кога? - В края на 70-те и началото на 80-те години на т.н. минало хилядолетие... В края на т.н. комунизъм, в същото онова време, за което учебниците пишат истини и врели - некипели. Имах свестен учител по история, който отказа да ни налива в главите времето след ІІ Световна.
Да, в този тъмен период се случваше светлото ни детство.
Някога тогава ни учиха да вървим, да говорим, да ядем, да пишкаме на гърне, да четем, все детски неща... Не смейте да ми наречете детството тъмно - много цветно си беше, скъпи историци, простете ми нетактичността и недоразбирането - била съм дете!