Мария

Някога, не много отдавна, живеех в едно общежитие над друго едно общежитие - сиропиталище с безумно сиви стени, с безумно сиви прозорци с решетки, за да не избяга някой, с една по-сива от самото сиво врата, с безумния мириз на окаляни от сивото надежди на едни деца, които нямаха правото да бъдат деца, на моменти нямаха правото да са живи... Отсреща, през оградата се виждаха огромни вили с басейни, псевдоскулптури и цялата идиотщина на съвременния богат псевдобългарски дом, с кучетата, чалгата и сие... Тера инкогнита... и не съвсем... А как вонеше всичко това, Боже!
Децата, въпросните недеца, неживите живи, до които ние бяхме просто деца, бяха не толкова гладни и жадни, колкото обществото, като че ли очакваше от тях, а бяха просто съществуващи, някои от тях дори хора (колкото и странно да ви се струва)... Спомням си, че им даваха по 15 стотинки на ден, джобни, които големите крадяха от малките, защото вафлите струваха поне 20 стотинки парчето, а пък марахуаната гонеше 10 лв цигарата по това време... Някои се изхранваха с най-старата професия, момичета и момчета и всички като че ли бяха прекалено наясно, за да спрат "идилията", или просто вкусваха части от "идилията". Тогава не исках да знам! Всъщност, нека бъда честна - на тях им забраняваха да разговарят и дори да се срещат по стълбите с нас (ВИП - гостите от горните етажи), а ние като че ли по-скоро не искахме контакта с тях (низшите от долните етажи) - тъпо нали, но то е така в цялото ни общество, огледайте се!
Един ден, обаче, ми се наложи да се запозная с едно от децата. Беше момиченце на около 11 годинки, нека я нарека Мария. Просто една "възпитателка" претрепваше Мария на стълбите и аз с цялата си наглост се намесих в разправията, за което впоследствие си изтърпях псевдонаказанията. Стори ми се много живо дете, това момиченце, оказа се, че отскоро е прибрано от властите в "дома" и не стига, че я хранели, поели и даже обличали, а тя била вечно недоволна. Станахме тайно приятелки (тогава можех да й бъда майка и без това страдам от този рефлекс). Представете си, детето имаше наглостта да поиска от безхаберието на цялото общество да отиде на театър и затова беше бито на стълбите пред всички. О ужас! И направих ужасен грях тогава - заведох я на театър, не веднъж, измъквахме се тайно десетки пъти и ходихме на театър (толкова за контрола в детските сиропиталища - никой нищо не забеляза)... на куклен театър, после на истински театър, после пак на куклен театър, после си купувахме сладолед и го ядяхме, разделяйки се още преди да се примъкнем към сивата врата с решетките...
Къде е греха ми, питате? Ще ви кажа - така мина цяла година и беше време да се махам - завърших гимназия, имах си копринената рокля и прическата и МПС - то и бала, но вече нямаше начин да водя Мария на театър, не бях там. Разделихме се, без сълзи и сбогоми, нямаше време...
После пак нямаше време, чакаше ме студентския живот с пълна пара, сесиите, купоните и знаете още какво, за Мария не остана време. Срещнахме се, наскоро, тя ме позна. Говорихме дълго на по чаша водка с кафе - черпи тя. Повярвала, видите ли, в театъра, в това, че животът имал й други страни и се намерил един от съседните вили, който превърнал вярата, надеждата и страха в секс и пари. Мария, странно защо, ми благодареше.