Една различна комета
от прилепи...
стотици..

Конски тропоти -
Цвърчащи папагали -
щумове...

Овесени страсти
Истини - изгарящи студове
замръзнали огньове...

Една различна комета -
човешката!

Ще те иззидам

Ще те иззидам
в пепелта и мрака си,
във палещите капки кръв
във виното,
които ще изсмуча от душата си
- за тебе!

Ще те създавам
докато ме има мене
и диша болка в слънцето горещо...

Ще те съзиждам
всяка грешна вечер...
и ще те губя денем!

Дърво

Изтръпна със писък дървото...
Предаде душа...
Застана убиецът, в клоните сочещ
И тихо пропя
Наряза на съчки
Разряза дълбоко
в сърцето
и рукна смола...
Дървото не плачеше...
Само пищеше
Дървото със писък - умря!

На дъното

Вечер...
толкова болка в остарялото пясъчно
спокойствие...
Господи!,
Що за бягство вещаят очите,
стоманени пещи,
последни надежди
за бряг и почивка
някъде...

Затишие

... И тихи са далечните алеи...
И бясно е морето в своя бяг...
И стене лодчица
безмълчен поглед впила
в огромната връхлитаща вълна...

***

Душата ми е барабанно глуха птица
и езерно кристално огледало...
Духът ми се превръща във паница
и цялата безбрежност океанна
е в моя лък
и в мойта глуха птица
и в празната чугунена паница
която даже вятърът ограбва...

Фламенко

Всяка артерия тупаше с ритъм на бик.
С кръвта на испанска корида
продишваше всяко желание
всеки момент
Без спомен
Без разум
Без грамчица разум
се впивах в тълпи от зяпачи
"Хляб и зрелища"
дирех да видя
-от арената - лъхаше смрад!
На арената тичах й аз!
Не!
С бика бяхме двама!
Зевс и аз!
Зевс и Хера
с очите на пума
й със котешки женска душа...

Ще надвия!
Със танц на богиня
Ще надвия бика!

Пейзаж

На едно място
Където планината и плажа са едно цяло

Бял гларус
над дивата тиха омара
закотвен..
-морето се лей на тава,
а пясъкът пари
след бурите снощни
всред сенки от огън
и дъх на трева...

Мария

Някога, не много отдавна, живеех в едно общежитие над друго едно общежитие - сиропиталище с безумно сиви стени, с безумно сиви прозорци с решетки, за да не избяга някой, с една по-сива от самото сиво врата, с безумния мириз на окаляни от сивото надежди на едни деца, които нямаха правото да бъдат деца, на моменти нямаха правото да са живи... Отсреща, през оградата се виждаха огромни вили с басейни, псевдоскулптури и цялата идиотщина на съвременния богат псевдобългарски дом, с кучетата, чалгата и сие... Тера инкогнита... и не съвсем... А как вонеше всичко това, Боже!
Децата, въпросните недеца, неживите живи, до които ние бяхме просто деца, бяха не толкова гладни и жадни, колкото обществото, като че ли очакваше от тях, а бяха просто съществуващи, някои от тях дори хора (колкото и странно да ви се струва)... Спомням си, че им даваха по 15 стотинки на ден, джобни, които големите крадяха от малките, защото вафлите струваха поне 20 стотинки парчето, а пък марахуаната гонеше 10 лв цигарата по това време... Някои се изхранваха с най-старата професия, момичета и момчета и всички като че ли бяха прекалено наясно, за да спрат "идилията", или просто вкусваха части от "идилията". Тогава не исках да знам! Всъщност, нека бъда честна - на тях им забраняваха да разговарят и дори да се срещат по стълбите с нас (ВИП - гостите от горните етажи), а ние като че ли по-скоро не искахме контакта с тях (низшите от долните етажи) - тъпо нали, но то е така в цялото ни общество, огледайте се!
Един ден, обаче, ми се наложи да се запозная с едно от децата. Беше момиченце на около 11 годинки, нека я нарека Мария. Просто една "възпитателка" претрепваше Мария на стълбите и аз с цялата си наглост се намесих в разправията, за което впоследствие си изтърпях псевдонаказанията. Стори ми се много живо дете, това момиченце, оказа се, че отскоро е прибрано от властите в "дома" и не стига, че я хранели, поели и даже обличали, а тя била вечно недоволна. Станахме тайно приятелки (тогава можех да й бъда майка и без това страдам от този рефлекс). Представете си, детето имаше наглостта да поиска от безхаберието на цялото общество да отиде на театър и затова беше бито на стълбите пред всички. О ужас! И направих ужасен грях тогава - заведох я на театър, не веднъж, измъквахме се тайно десетки пъти и ходихме на театър (толкова за контрола в детските сиропиталища - никой нищо не забеляза)... на куклен театър, после на истински театър, после пак на куклен театър, после си купувахме сладолед и го ядяхме, разделяйки се още преди да се примъкнем към сивата врата с решетките...
Къде е греха ми, питате? Ще ви кажа - така мина цяла година и беше време да се махам - завърших гимназия, имах си копринената рокля и прическата и МПС - то и бала, но вече нямаше начин да водя Мария на театър, не бях там. Разделихме се, без сълзи и сбогоми, нямаше време...
После пак нямаше време, чакаше ме студентския живот с пълна пара, сесиите, купоните и знаете още какво, за Мария не остана време. Срещнахме се, наскоро, тя ме позна. Говорихме дълго на по чаша водка с кафе - черпи тя. Повярвала, видите ли, в театъра, в това, че животът имал й други страни и се намерил един от съседните вили, който превърнал вярата, надеждата и страха в секс и пари. Мария, странно защо, ми благодареше.

Денят на люляка

Една шепа зрели до черно малини...
Жена хлопа на вратата, звънецът не звъни...
Аз съм бебе в люлката...
Малините-тайната смърт... Жената-архангел Михаил... Вратата - портал към Леда...Не са знаели, никой не е знаел... Не са предполагали... Това е трябвало да бъде деня на края, а е бил просто ден от началото... Добрите хора трябвало да избият всички, й мен..Имам малък малинов белег на врата, никой не знае, появил се е случайно, тогава някъде...
Спасила ме е розата, откраднатата роза през стената на една градина на добрите хора - родов белег и ръцете на бягащите... Розата, кървавочервена, истинска, жива, храни се, живее в мен - белег, който е сбъркал мястото и времето, остатък, прогонващ миналото и създаващ настоящето... Било е ден на победата на розата над малините, попаднала съм всред спасените. После, по случайност- в люляковата къща, било е пролет, люляците цъфтели, хиляди малки пчели крадели от прашеца им и разпространявали историята на рода им... Розите в градината били пометени, малините-изкоренени... А люлякът цъфтял и давал плод....

Чакам

..... Изчуквам леглото от чакане, дера възглавниците, чершафите- сламени мелници мелят минутите, остатъците, атомите време... Цигарите- огнените късчета надежда-всяка цигара- феникс, всеки феникс умира, няма възкръснали феникси, има илюзии, въображения, но няма горящи птици в полето на белите чершафи... Бялото-символ на мъка, старата добра мъка, димна, гореща, бяла от нажежяване... Чакам... да се разпадне всичко, да изгори, да оцелея... да късам и дращя отново, пак, отново...

***

Обичайната история - съученици, преди 7-8 години, дори не се сваляхме истински, беше полусмешно - полуромантично, полунещо-полунищо и най-вече БЕШЕ...
Срещнахме се, вчера... Ни в клин, ни в ръкав. Глупава среща, при брутално нищо незначещи обстоятелства. Нямаше време да губим ума и дума. За капак се познахме, веднага, и седемте години се изпариха като с машинка на безвремието - пак хлапета, пак недовлюбени(поне що се отнася до мен), пак покана за среща не знам си къде, пак отказ, пак цялата отрупана с противоречия стара позната ситуация, малко нагарчаща от изхабяване, но все още недоизхабена...
- Обичаш ли ме?
- Не! А трябва ли?
- Да! Глупаво ли е?
- Да! Имам си гадже.
- Хвалиш ли се?
- Да! Ти имаш ли?
- Да, но ще я зарежа. Ти си ми голямата любов.
- Да, бе... Тия ги разправяй на...как се казва тя?
- Остави! Кога мога да те измъкна от...час?
- Пак отсъствия... Винаги! Мразя да съм в час...
- Знам. Кога?
- Довечера. Какво става с теб?
- Интересува ли те?
- Не! Питам от ненужна куртоазия...
- Ти, как си?
- Интересува ли те...
- Да!
- Ами продължавам да бягам от... час и да строя старите въздушни кули, същите, като...
- Къде и кога?
- Какво?
- Ще се видим... Сериозно говоря... За малко съм в България и имам да ти разказвам разни неща, не че те интересуват, но държа да ти ги разкажа...
- Сериозно!
- Сериозно!
- Ами в 8 довечера, след работа (работя и...), тук, става ли?
- Ще съм пред ТУК, в осем без десет, за да имаш правото да закъснееш с 10 минути, а аз, за да те чакам 10 минути +. ОК?
- ОК. Но без... нищо конкретно, нали?
- Без!
Какво ще стане довечера - НИЩО! Ще ни бъде хубаво, хлапашки хубаво, предполагам... Ще ни бъде й малко студено - края на октомври е. Ще си намерим някое скрито и не особено тихо място, непознато и за двамата, естествено, ще си поръчаме коняк (дори помня какъв), ако нямат, все ще измислим нещо... Ще си говорим за миналото, за бъдещето и никога за настоящето... После ще се разхождаме пеша под студеното черно на безлунната нощ и аз ще се чудя, както преди седем години, дали е, или не е БИЛО любов...

Когато задухат ветровете на промяната, някои хора слагат дървени прегради, а други строят вятърни мелници.
Дали от дървото на преградите стават здрави вятърни мелници...

За змиите, хората и още нещо...
Или как, ако не били ябълките, щял да се пренасели света, освен ако истината за"Дървото на живота" не е в секса, itself... За змиите, които са подпомогнали Ева, да измисли края на онтогенезата... За човешкия стадий имаго... За брулените ябълки по брулените хълмове...
Или как, ако не били змиите, нямало да се родят мангустите, нямало да съществува хранителната пирамида в учебниците по биология... (Ужас!)
Или за ужаса да си жив и да знаеш, че трябва (ама няма просто как) да не умреш...
Или за змиите и връзката им с неналичието на слънце в една октомврийска петъчна вечер. Топло е, достатъчно, за да си сложа новата пола с новата блуза с новото сако и новите ботуши и да потегля по псевдоновата автомагистрала със старата кола... Хъм, не е това, което си мислите... Ще ви кажа - това е опит да умреш напук...Загасяш фаровете и караш с 150км в час минимум(то тая таратайка повече не вдига)... и така докато... Днес, докато не убих една змия... Предния път - докато не издивях съвсем от липса на нещо, което да убия... Утре-не знам, утре е събота вечер и е ден на... телефонния разговор...

Срам.

Празник...
Тук нямаме и нет от няколко дни...заради бурята...Считаме, че е нормално явление и се молим да не ни спрат водата :)...Разбирам Ви, дойде ли това време и нас ни побъркват от спешност, напоследък не мога да трая празниците...хахахахаха..

хората полудяват пият, карат, горят се, преяждат и...удоволствието е взаимно!
Оркестър-заря! Чакайте, по този повод обожавам стария девиз на кардиохирурзите... - Умри веднъж! Но от сърце... Та...кво пък...
На здорове...! И не забравяйте, водка се пие на екс...а краставичката...се помирисва!
Ако искате ми вярвайте изпитвам срам...от празниците...

Небето - оловно, лицата ни- червени...

Вратите на ада, отворени, се пръскат...

Ветровете на ада отслабват, спират...

И злото се прокрадва до вратите на рая

И облаците падат в огнена пелена...

Трудно да се издигнеш, трудно да се родиш…

И душата на човека напуска плътта му

Към местата, към които се стреми.

Болно е тялото, тежко сърцето...

Душата му отлита като прах...

Отделя се от плътта, отива си, заминава

На крилете на вятъра на холерата…

Хималайън

Вот ЗА

Пуша!- Пирони в ковчега - йо-хо-хо и бутилка ром...
За правото да пушиш на обществени места и на не съвсем обществени места-Вот ЗА!
За правото да си причиняваш емфизем, обструктивен бронхит и да умреш от ХОББ, преди да си умрял от скучна тухла по главата - Вот ЗА!
За правото да не си това, което си - Вот ЗА!
По дяволите епохалността на епохата...
Роди се страна, която въведе закон за 5-часов работен ден, там можеш да бачкаш поне на 4 места наведнъж и да имаш време за по цигара и два часа сън, дневно...Прекрасно място, нали!
За правото да си пет неща неща наведнъж, да нямаш строго определени правила, да си хипохондричка, невротичка и сие, да не правиш нищо "като хората", да нямаш нужда от нищо друго, освен от себе си-Вот ЗА!
За морала на силата...
За истината, такава, каквато не е...
За промяната на обективната действителност в субективна недействителност, за правото да избягаш, да се скриеш, да бъдеш силния щраус със заровената глава! За правото да нямаш пари, да нямаш семейство, да не се бориш с никого и за нищо...
За правото да нямаш име!
Вот ЗА!

Трите точки

…

Харесвам ранната есен…Прилича на твърде зряла жена, твърде умна, презряла…

Харесвам мириса на лютеница, на изгоряла трева, на бульонно море, на нещо, което свършва, на пълното безнадеждие на надеждата…полусъблечена тълпа без лица, само крака, коси, шум, вятър, разнасящ праха по улиците, праха по кожите, по сандалите, в очите, в устите, една обединяваща материя, от която произлизаме, в която се превръщаме, която сме…

-тогава ми става лошо от щастие, прималява ми, вие ми се свят, дехидратирам от дишане, от любов към „сбогомите”.

Есента, която се променя и си остава същата, не се шлифова, не изисква, не Е дори, от нея можеш само да крадеш остатъците, трохите на слънцето, на водата, на праха, на цветята, на всичкото приглушено, нагарчащо като 5 годишно вино, съществуване.

От цялото лице усещаш само бръчките, омраза в любов, смях, плач, страх в любов, тиктакащ часовник, от който не ти пука и ти пука едновременно…

Най-старото нещо – младата старост.

*

Стрък божур в чаша вода, нещо повече, нещо по-малко, акварелно, една отрязана ръка, зелена като марсианец, от чиято длан капе червеното на кръвта. В порите на цветето се ражда някъде извън него, в смъртта-смърт, но след умирането. Цветето умира с откъсването, водата по-сетне, ултразвуково, вътре в него…По – сетне окапват листата по бялото на покривката, огромни капки рубинена кръв с цвят на въглеокисно натравяне.

Остава мирисът…на водата, от раждащите се миг след миг бактерии, малко прашно чудо, което изхвърляш с отдавна умрялото и забравено цвете.

А е Красиво! – по човешки!

-----

Боря се да не повърна от отчаяние!

Никога няма начало! Никога край!

Просто отделни откъслечни спомени…

- Една кървава материя, която се буди някъде дълбоко и ме подлудява…

----

*

Спомен за болница…

Спомен за стая…Охрена стая ( не бива да се боядисват в бяло, не бива с маслени бои; латекс – за да диша и охра – за да омърси бялото)…

Спомен за коридор, дълъг, тъмен, скърцащ, огромен, луминисцентен, миришещ на Трезон…Няма грам живот, грам топлина, студено ми е!, но не защото е студено, а защото е …

Викове, по – скоро спомени, отколкото реалност, по-скоро реалност, отколкото спомени…

Не бързам!..Мазохистично решение, не знам защо съм там, не знам защо ми харесва, имам нужда от цигара, запалена, за да изцапам коридора, да се събудя от този ад, който се превръща в чистилище на тела.

Не знам каква съм в този спомен – част от персонала, дете, търсещо майка си, пациент, придружител, просто отивам при някого някъде…

Знам, че е болница, само това…

*

Спомен за стая…кукувича стая, без часовници…

…за прозорец…мръсен до побеляване…

…за нощ – иреален свят на лампи, фенери, луминисценция, беззвезден, безлунен, градски…изпит от смог и светлина…

Свят без петли

Без Слънце

Организиран, асфалтов, бетонен

Полу-оформен

Полу-отворен

Полу-свят!

*

Спомен за…

Жега, жар, пари от студ…

Листа, пожълтели от старост, сгърчени, шумящи гравитиращи, кафеви, шепнещи, задъхани, напукани, сами…падат…

Жега пред бурята. Дразнеща! Прекрасна! Прашна! Изчистена! Плътна! Листна…

Жега, като наказание…

като Град!

*

Спомен за лодка…

Рибарска, продънена, пресушена, дървена, атракцията на опустелия плаж…

Само Тя, Той и Морето…

Шепа миди, остатъци от стъпки, йоден вятър, консерви, бутилки, чаши, карти, светлина през слънцето…

Само Той, Тя и Морето…

*

Спомен за…

Едно небе, едно море, едни божури, едно дете…Картина..

Глуха от старост и прах…

Самотна, импресионистка, безрамкова, безсрамна…

Искам да я докосна…

в Края !

Среща

…

Дете-старец…

Недохранено, 4 степен измършавяване, морибундус, дете-старец…

В очите му – нищо!

- Следят химикала…

На шест години е – не върви, не яде, не спи, просто наблюдава слушалките и химикалките…

Може да е моето, неродено…

Било е дете, сега не е..

Може да е пищяло в тъмното…Сега не!

Никой не му е пял…- Ще му попея! Дали чува? Дали полу-неизречената мелодия, от срам да ме чуе някой отвън, удря ресничките на Кортиевия апарат…Дали се отразява в мозъчните центрове на щастието…

Очите следят химикала…

Не трепват!

Ръчичките нямат сила да се протегнат…

Това човече дори не е човече, вече…

Текат банки живот във вените.

Дори името му не зная!

Отвратително е да го докоснеш дори, греша спрямо това дете, затова пея, пея от грях и срам!

Банките подаряват още малко живот за още малко старост…

Очите следят химикала и не трепват!