…
Харесвам ранната есен…Прилича на твърде зряла жена, твърде умна, презряла…
Харесвам мириса на лютеница, на изгоряла трева, на бульонно море, на нещо, което свършва, на пълното безнадеждие на надеждата…полусъблечена тълпа без лица, само крака, коси, шум, вятър, разнасящ праха по улиците, праха по кожите, по сандалите, в очите, в устите, една обединяваща материя, от която произлизаме, в която се превръщаме, която сме…
-тогава ми става лошо от щастие, прималява ми, вие ми се свят, дехидратирам от дишане, от любов към „сбогомите”.
Есента, която се променя и си остава същата, не се шлифова, не изисква, не Е дори, от нея можеш само да крадеш остатъците, трохите на слънцето, на водата, на праха, на цветята, на всичкото приглушено, нагарчащо като 5 годишно вино, съществуване.
От цялото лице усещаш само бръчките, омраза в любов, смях, плач, страх в любов, тиктакащ часовник, от който не ти пука и ти пука едновременно…
Най-старото нещо – младата старост.
*
Стрък божур в чаша вода, нещо повече, нещо по-малко, акварелно, една отрязана ръка, зелена като марсианец, от чиято длан капе червеното на кръвта. В порите на цветето се ражда някъде извън него, в смъртта-смърт, но след умирането. Цветето умира с откъсването, водата по-сетне, ултразвуково, вътре в него…По – сетне окапват листата по бялото на покривката, огромни капки рубинена кръв с цвят на въглеокисно натравяне.
Остава мирисът…на водата, от раждащите се миг след миг бактерии, малко прашно чудо, което изхвърляш с отдавна умрялото и забравено цвете.
А е Красиво! – по човешки!
-----
Боря се да не повърна от отчаяние!
Никога няма начало! Никога край!
Просто отделни откъслечни спомени…
- Една кървава материя, която се буди някъде дълбоко и ме подлудява…
----
*
Спомен за болница…
Спомен за стая…Охрена стая ( не бива да се боядисват в бяло, не бива с маслени бои; латекс – за да диша и охра – за да омърси бялото)…
Спомен за коридор, дълъг, тъмен, скърцащ, огромен, луминисцентен, миришещ на Трезон…Няма грам живот, грам топлина, студено ми е!, но не защото е студено, а защото е …
Викове, по – скоро спомени, отколкото реалност, по-скоро реалност, отколкото спомени…
Не бързам!..Мазохистично решение, не знам защо съм там, не знам защо ми харесва, имам нужда от цигара, запалена, за да изцапам коридора, да се събудя от този ад, който се превръща в чистилище на тела.
Не знам каква съм в този спомен – част от персонала, дете, търсещо майка си, пациент, придружител, просто отивам при някого някъде…
Знам, че е болница, само това…
*
Спомен за стая…кукувича стая, без часовници…
…за прозорец…мръсен до побеляване…
…за нощ – иреален свят на лампи, фенери, луминисценция, беззвезден, безлунен, градски…изпит от смог и светлина…
Свят без петли
Без Слънце
Организиран, асфалтов, бетонен
Полу-оформен
Полу-отворен
Полу-свят!
*
Спомен за…
Жега, жар, пари от студ…
Листа, пожълтели от старост, сгърчени, шумящи гравитиращи, кафеви, шепнещи, задъхани, напукани, сами…падат…
Жега пред бурята. Дразнеща! Прекрасна! Прашна! Изчистена! Плътна! Листна…
Жега, като наказание…
като Град!
*
Спомен за лодка…
Рибарска, продънена, пресушена, дървена, атракцията на опустелия плаж…
Само Тя, Той и Морето…
Шепа миди, остатъци от стъпки, йоден вятър, консерви, бутилки, чаши, карти, светлина през слънцето…
Само Той, Тя и Морето…
*
Спомен за…
Едно небе, едно море, едни божури, едно дете…Картина..
Глуха от старост и прах…
Самотна, импресионистка, безрамкова, безсрамна…
Искам да я докосна…
в Края !
Няма коментари:
Публикуване на коментар