събота, 31 октомври 2009 г.

"Най - гадната новела в този сборник"

... Всичко започна с една шега. Помня го, сякаш беше вчера. Попитах я какво би направила, за да докаже своята любов. Тя ми отвърна, че би направила всичко. Тогава аз се усмихнах и тя също се усмихна. Колко безразсъдни сме били.
....
...В продължение на една година ние извършихме всичко, всичко. До такава степен, че ни се изчерпа въображението.
Сетне един ден, когато дойде моят ред да я изпитвам, аз открих върховното доказателство за любовта - онова, което щеше да означава, че тя ме обича за цял живот. Не, не я убих! Прекалено просто би било. Исках тя да страда до края на дните си, за да ми удостоверява във всеки един момент своята абсолютна любов, чак до смъртта.
Ето защо я напуснах.
Поради което тя никога повече не ме видя.
С всеки изминал ден всеки от нас страда все по-силно за другия.
Плачем един за друг вече години наред.
Ала и тя като мен знае, че инак не може да бъде.
Нашето най - силно доказателство за любовта беше никога повече да не се виждаме.

събота, 24 октомври 2009 г.

Life is a cabaret

http://www.youtube.com/watch?v=moOamKxW844

Пълнолуние


Объркана съм!..
Някъде във себе си
аз скрих парче от гумата
на своя влак...

Две котешки очи
ме проверяват
дали заспивам всяка нощ
или пищя!..

Боли ме!
Моята присъда е такава:

Да чакам!
Да чакам всяко грешно пълнолуние,
за да те видя
да те извая
да те докосна
и да си отида...

Вечерен валс


Вечер
Дъждът не валсира
със сивите котки
Паважът е някак
самотен и тих...

И само във
бавен ритъм потропва
един
изтъкан
от умора
живот...

Sometimes

Понякога
животът е изгубена принцеса
продадена за глътка green
на нечий принц...

Без маска от коприна
и кървавофалшиви устни
с дъх на жасмин
тя чака...

И нейните мечти я разтопяват
в надеждата -
в шише
от долнопробносин
парфюм...

Понякога
мечтите й се раждат
бисери
в поляна от изкуствени цветя
...
И те са като мен
- прокудени

Но истински...

...............
Нещо старо, нещо синьо, нещо назаем :)...
Поправено от 1999.

Милостиня

Една ябълка й стига
на гладната душа
да се нахрани.

Поспрете
Подарете й
Ще станете човеци
За един момент
поспрете

Една ябълка й стига
на гладната душа
да ви нахрани
и да сте сити...

Нещо много старо, с малки преработки....

сряда, 21 октомври 2009 г.

"Кучката"

"слагам мед, мамо,
една лъжичка мед"

Понякога се чудя дали Теодора е луда, или просто си приличаме...
Понякога се чудя, дали светът не е достигнал до там, до онзи край, в който само ненормалното искрено се превръща в любов, в секс, в начало... Дали когато чета просто тайно не полудявам още повече, потъвайки в собствената си бездна, навътре в душевния мазохизъм на овесения Один, анимуса, отвъд чието дърво на живота има само паднали клони и клонинги на хора..., счупени от мен, или пречупени в мен...Азът, като център на вселена, самата вселена, която се гърчи , пуши, умира и драйфа ежедневно...
Прекалено много мед в чашата с чая, дори когато имаш всичко- прекаляваш с меда, дори когато си загубил всичко - прекаляваш с меда... Дори, когато мразиш мириса на мед, когато си алергичен, когато последното нещо, което искаш е мед...
Като че ли по това си приличаме - по прекаляването!

неделя, 11 октомври 2009 г.

Надеждата

Вървя...
От стените на старата каменна сграда се лющи новата боя, стъпало след стъпало, нагоре и нагоре, всяко стъпало - страх, в кант със стъпките залитам, сграбчвам парапета, а там някъде горе , от единствения огромен прозорец лъха леденото слънце на светлината...
С всяко стъпало ставам все по-малка, все по-част от кошмарната сграда до мига на кресчендото на страха, следвано от покой, който ме обхваща, разтриса, покоят на крайния адреналин, на мига преди началото, мъгът, заради който понякога си мисля че живея!
3-ти етаж, антрето, заключената решетка, мирисът на дезинфектанти и старост, желязната врата - удоволствието да я хлопнеш зад себе си и металния звук, станал част от мен за някакви си четири месеца:
- Драааааааан!
Усмивка насила, насила нов ден...
Бежовото се сменя с напукано синьо, PVC - врати в началото, а в края на коридора - в сектора на безнадеждието - дървени, ремонт, шум, скрибуцащи звънци, иска ти се да полудееш...
Насладата на вторичния покой - усет по настръхналата кожа...
Ново?
Ново - няма, всичко си е по старому, само хората се сменят - някои изпратени полу - живи, полу - мъртви, за някои боли... но малко...
Еуфория!
Изтичвам към стаята в края, с дървените врати, шумящия кислород, стаята отвъд живото, в която дишат...
- кръвно, пулс, урина... редовите глупости, отбелязвани механично, покрай хлебарките, когато вече й безпомощността е отминала.
Хлопвам вратата.
Тук няма от какво да се боя, покоят изчезва, покоят от върха на страха...
Изчезва всичко и аз самата...
Миг на обезличаване.
И пак се раждам, де ново, от нищото!
***
Някой плаче на едното легло. Скимти.
Отвъд неправилното дишане на останалите, някой хаби енергия за плач, някой жив, истински жив в стаята, звучи като богохулство.
Обръщам се!
- Парализирана, изтръпнала, неподготвена, "не съм сама", дори тук.
Сканирам! Един поглед понякога е дотатъчен за всичкото:
- Ще живее!
Механично меря, пиша и хлопвам вратата.
Една цигара в съседния кабинет.
Побеснявам! Цигарите никога не успокояват, просто те карат да изчакаш пет минути, преди да събереш достатъчно енергия за взрива... за крайния колосален емоционален взрив!
Връщам се обратно, на бегом!
Скимтящият мокри възглавницата.
Сини очи.
Някак си не му пука, че го гледам.
Пелена.
Две минути мълчание.
- Виждам хлебарките по стената!
Сепвам се!
- Моля?
- Виждам хлебарките по стената. Виждам!
Механично:
- А пръстите ми виждаш ли?
- Виждам Вас, черни очи, ако не греша...
- Пръстите?
- Три...
Трябват ми рамки за този безсмислен разговор :
- Какво стана на...? Защо стана?Преди - главоболие, световъртеж, повръщане и блабла... (въпросите на дистанцията, "спасителната лодка", необходимите въпроси, за да не съм човек).
Сканирам отново.
Той не знае, знам... Разказва, отбелязвам наум опорните точки, предъвкам и чакам... Чакам, за да избягам...
- Знаете ли истинската приказка за надеждата. Всички разправят, че умирала последна. Ама вие знаете ли истината?
(Ужас!)
- Дъщеря ми изгоря, жена ми се обеси три месеца по-късно, но не е важно, че съм сам... Важното е, че знам истината...
Опит да дойда на себе си, отдалеч чувам как избълвам:
- Господине, аз съм родена точно след деня на "Вяра, Надежда и Любов", мислите ли, че знам истината за надеждата, мислите ли, че на някого му пука за истината... Мислите ли, че в тази стая въобще на някой му пука за нещо?
- Нямаше друго легло.
- Знам!
- Затова съм тук.
- Знам.
- Знаете ли, че ми харсва да съм тук... За пръв път от толкова години нещо наистина да ми хареса...
- На мен също ми харесва тук.
- Кажете ми, защо?
- Не знам... Защото е отвратително... Защото... не знам... Тук е свободно някак си, затвор пък свободно... Всъщност сте щастливец!
(усмивка)
- Млада сте!
- Дали?
Тишина...
Започна да разказва старата легенда за кутията на Пандора - развръзването на възела, всичките злини, и накрая надеждата, пусната по милост...
***
Ето значи огромната истина:
НАДЕЖДАТА НЕ УМИРА, А СЕ РАЖДА ПОСЛЕДНА!
-

вторник, 6 октомври 2009 г.

Леща, уиски и лимонов сок

Предвид небивалия интерес към диетите за отслабване, диетите за напълняване, диетите за и против диабет, хипертония, деменции, епилепсия, множествена склероза и сие гадории, да ви разкажа за новото си откритие - леща с Уиски и лимонов сок... За непробвалите действа като банка Манитол 10% пер ос, че даже и по - силно, но не е това целта на занятието...
Та значи имам лаптоп - привет 21 век на патерици, добре си ми дошъл! Крада интернет, честна съм - при наличието на безумно много удобни wireless ports, реших че е безсмислено да плащам нет, но пък ме заскуба съвестта и се включих в далеч- не -толкова- платени дисциплини, подпомагащи определени персони в живота ми... ОК, ама останах без пари... хлябъ и солъ били страшно скъпи неща и като прибавих към сметката "известното количество" цигари и кафе, което ми поддържа жизнените функции, още повече, когато ми се изсипаха на тавана приятели от кол и въже... Хванах калкулатора на телефона, не онзи без дисплея - новия, и изчислих какво -по -дяволите - мога -да- купя, за да нахраня една рота колеги и приятели (без да умрат от глад)... оказа се, че лещата, приготвена в домашни условия на супа е най - голямата евтинийка на пазара, яде се (по - скоро се пие) и ако не друго, то поне изглежда лесно да се приготви в промишлени количества и то без много напъни "за красота" , една леща си е леща и няма как да я направиш по - красива леща...Купих 2 килограма, малко лук и блабла и оставих всичко това да ври, молейки се все пак да излезе успешен буламач... От клиниката свих 5 бутилки уиски и си помислих, че съм скърпила нещата за "гостите"...
Таванът ми е място, където могат да спят поне 20 човека, без да използвам подовото пространство, стига да им се иска да спят, иначе може да побере 200, предполагам... така че в това отношение - нямаше проблеми...
Беше луд купон - на леща, уиски и лимонов сок...
Дали пък да не си засадя едно лимоново дръвче в саксия?
Та си мисля... дали домът не е мястото, в което има кого да чакаш?
http://www.youtube.com/watch?v=Va0vs1fhhNI