Беше й скучно... след събитията... Като че ли не се отнасяха за нея, по-скоро най-вероятно не се отнасяха до нея, тя щеше да знае, да усети, а не знае и не вярва, някак си... Всяко друго чувство изчезна, освен скуката, скуката, която погълна гнева, умората, изтощението, стреса, цялото й същество... Опита се да роди мисъл в главата си, но беше празно пространство, тъмно бяло петно, като че ли с гумичка бяха изтрили всичкото, нищо не помнеше, нищо не знаеше, нищичко... Не си спомняше улиците, по които почти тичаше, не си спомняше името, вратите, ключовете, не знаеше защо и какво прави там...
- Остави си време! (имаше цялото време на живота)
- Спри за малко! (Но нямаше време, за да спре, никога е нямала време да поспре, да седне, да помисли, да почувства нещата, дори да я заболи е нямала време, до днес! А сега тичаше, да не би да изпусне времето, а то, времето, си беше там)...
Роди първата мисъл в главата си - "Седни"...
Седна, огледа се, беше късна есен, но грееше слънце, очите й забелязаха листата по тротоара, остатъците по дърветата, малките врабчета, гаргите, котките, които ги гонеха, хората, човешкото жужене, локвата, в която на лодка плуваше една малка мравка, ослуша се... толкова много живот "видя" с ушите си... Той се вля във вените й, заблещука в съзнанието й, тя почна да се ражда, отново, като феникс в пепелта... Мозъкът й бавно започна да напипва картината, съсредоточи се в детайлите на настоящето, слънцето я погали, настръхна от студ - нима усещаше? нима най - сетне започваше да усеща?
Бавно, много бавно осъзна усещането... Тръгна по пътеката му, то се разля към гръбначния мозък, после нагоре, после в центровете, после "мозъка й видя и чу", усети щастието, което като огромна вълна разби скуката и умората...
- Още ти е рано приемането! (то винаги ще е прекалено рано, знаеше!)
Наслади се на светлината, на простичката светлина, на шепата фотони, заради които загиваше Слънцето, наслади се на момента на забравата, ето тя е тук и сега и другото няма значение, нищо няма значение, освен живота, който е тук и сега в нея... Почувства се огромна и малка наведнъж, като мравката в океана на локвата, като част от света, като цял един свят...
Отново се раждаше...
Изплуваше...
Беше усилие, гигантско усилие... дишаше, дишаше до безумие, усещаше въздуха, който напираше в белите дробове, разпъваше бронхите, алвеолите... Очите й попиваха информация, като във водовъртеж, не можеше да ги затвори ни за миг - нямаше време вече да ги затваря, нямаше време да не "чува", да не усеща, да не е...
Осъзна колко малко й "остава" от времето - само още един миг усещане... и заплака...
