Един подарък

Дам, днес имам подарък - те си знаят за кои е...
Коктейл от раци/скариди
1. раци (месото) или кралски скариди
2. 2с.л. сметана
3. 1с.л. домашна майонеза
4. сокът на един лимон
5. 2 парчета грейпфрут на отделни клетчици
3. черен пипер на вкус
Всичко се обърква и се поставя в чаши за шампанско, отстрани си се украсява, както помните...
P.S. и три капки любов от мен :)

Размисли за една пиеса

Любов моя,
Така те наричах тогава, така ще те наричам и сега, макар че вече не те обичам, не и така, както мога да обичам, онова старото умря в гърчещия се огън, заедно с шепата спомени - книгите.
Ето пак съм щастлива, но мълчаливо щастлива...
Пак е леко, леко до полудяване...
И хубаво...
Искам да го споделя с НЕЯ, с онова мълчаливо същество, което ме рисува вечерите на светналата лампа, с очи, с ръце, а после на листа хартия, усмихвайки се тайно на неподостреността на моливите, които размазват чертите ми, повече дори от зле прикрития полумрак в стаята...
Искам да й кажа всичко онова, което не мога да кажа, защото няма думи за казването, защото боли... О! всичко на този свят си има петбуквена цена!
Ето седя в ъгъла, на възглавницата на леглото и участвам в нощното бдение - гледам как от мен самата тя успява с пръсти, длето и камък да извае нов образ и се усмихвам... Ето, смея се неистово, влудявайки тоновете тишина над нас... Смея се... Надвиквам смеха си и ме е страх - страх ме е за бъдещето, за грешките, за нея и донякъде за теб самия...
Ето плача!... Не ме пита "защо?" - тя знае, точно толкова, колкото аз не знам и не предполагам дори, че може да се знае...
Ето настръхвам от чувствата си... и тя ме прегръща, не мен!, а статуята, опитва се да стопли камъка и като Вудо - магия, да стопли мен, чрез камъка...Сграбчва въздуха и дяла очите ми, малките бръчки около тях, челото и после пръстите й замират за миг... НЕ СЕ ЧУДИ! - извай сълзите и страховете ми - пищя без глас в тишината!
Но сълзите са по - прозрачни от камъка, от моливите, от листа, не могат да се изваят дори от мълчанието...
И ето ... почти не я виждам вече, размазва се... не мога да я докосна, нямам сили да стана от леглото, нямам сили да се завия, за нищо нямам сили... изтощена съм и всичко пресъхва по бузите ми, по кожата, по голото тяло...
Тя вае сухотата и се умихва...
P.S. това са чувствата ми към една пиеса... така бих я усетила аз, ако мога все още да усещам...

Понякога няма нищо по-хубаво от това да ти кажат - "имам нужда от теб, сега... защото просто имам нужда от теб"... Шъъъъът, на премиера съм... на любимата пиеса, и по дяволите колкото и да се дърпам, знам че като отворят "чершафите" пак ще бъда другата аз...и се усмихвам :))))

Когато те потърсих
- теб те имаше...

Без хаос животът е невъзможен…

Всяка малка флуктуация води до живот, до промяна в параметрите на системата, което позволява идилията на натрупването, въпреки вероятностния багаж и правото да съществува живота, itself
Мяуууууу
Парадоксите на системите - идеалния ред в нелинейните динамични системи е парадоксалното обратно на абсолютния ха(у/о)с, двете понятия са просто крайни нюанси на ахромазията, която не съществува в цветовете на дъгата...
усмивката на вихровите потоци...
завърнах се... във фракталния свят, в красотата...
Странна среща...с предсказуемостта... въпреки свободната воля всичко тече нататък, поглъща се от силата на своята атракция, нещата до болка простички... кръгът със своята линейна безсмислица, фракталът с осмислянето едва като го увеличиш до степен на безкрайност...хах и тогава ще е начупен и пак ще има в какво да вникнеш отвъд хоризонтираната осмица...
Красиво е...
Май всичко останало няма значение...
Просто е красиво...