Любов моя,
Така те наричах тогава, така ще те наричам и сега, макар че вече не те обичам, не и така, както мога да обичам, онова старото умря в гърчещия се огън, заедно с шепата спомени - книгите.
Ето пак съм щастлива, но мълчаливо щастлива...
Пак е леко, леко до полудяване...
И хубаво...
Искам да го споделя с НЕЯ, с онова мълчаливо същество, което ме рисува вечерите на светналата лампа, с очи, с ръце, а после на листа хартия, усмихвайки се тайно на неподостреността на моливите, които размазват чертите ми, повече дори от зле прикрития полумрак в стаята...
Искам да й кажа всичко онова, което не мога да кажа, защото няма думи за казването, защото боли... О! всичко на този свят си има петбуквена цена!
Ето седя в ъгъла, на възглавницата на леглото и участвам в нощното бдение - гледам как от мен самата тя успява с пръсти, длето и камък да извае нов образ и се усмихвам... Ето, смея се неистово, влудявайки тоновете тишина над нас... Смея се... Надвиквам смеха си и ме е страх - страх ме е за бъдещето, за грешките, за нея и донякъде за теб самия...
Ето плача!... Не ме пита "защо?" - тя знае, точно толкова, колкото аз не знам и не предполагам дори, че може да се знае...
Ето настръхвам от чувствата си... и тя ме прегръща, не мен!, а статуята, опитва се да стопли камъка и като Вудо - магия, да стопли мен, чрез камъка...Сграбчва въздуха и дяла очите ми, малките бръчки около тях, челото и после пръстите й замират за миг... НЕ СЕ ЧУДИ! - извай сълзите и страховете ми - пищя без глас в тишината!
Но сълзите са по - прозрачни от камъка, от моливите, от листа, не могат да се изваят дори от мълчанието...
И ето ... почти не я виждам вече, размазва се... не мога да я докосна, нямам сили да стана от леглото, нямам сили да се завия, за нищо нямам сили... изтощена съм и всичко пресъхва по бузите ми, по кожата, по голото тяло...
Тя вае сухотата и се умихва...
P.S. това са чувствата ми към една пиеса... така бих я усетила аз, ако мога все още да усещам...
7 коментара:
Красиво е...
Докато се учим как да се обичаме,
неизбежно изскачат обвинения,
неизбежно има безсънни плачещи нощи
и мълчаливи разходки.
Когато най-сетне се научим как да се обичаме
неизбежно сменят образователната система.
Екатерина Карабашева
Пиесата си я бива, но и ти се чудя как успяваш, понякога.
Монолога ти е по-хубав от авторския, но не става за диалог на сцена, уви. Имаш моето ЗА!
Си
ОТИВАМ СИ
Дамян Дамянов
Отивам си. Но, моля те, не страдай!
Не се измъчвай и не се кори.
Не си виновна ти да стигна в ада
и огънят му жив да ме гори.
Не си виновна ти, не си виновна!
Виновен е светът със хорски бяс,
със тази пяна мръсна и отровна,
изсипана зловещо между нас.
Виновно е навярно битието,
което изкопа между ни ров,
което в злоби, в сметки ни помете
и не остави място за любов.
Отивам си. Но ти не ме изпращай!
Бих всичко друго преживял, освен
разплаканите ти очи - две цеви страшни
със два куршума - две сълзи след мен.
После
"Къде бе тръгнала, къде?
Той щеше да те изяде..."
Недялко Йорданов
Без малко да ме изяде наистина!
Сама му се приготвих да ме схруска.
Но докато ме чакал и ме искал,
попаднало му друго за закуска.
А мене за десерт ме е оставил.
Ала кръвта ми е така горчива,
че виждам как от ужас се изправя
вината му под козината сива.
Опърпан е. Къде са ми очите?!
Не съм ли забелязала, че куца?
Че гледа примирено и сърдито.
Какъв ти вълк - магаре пред каруца.
И влачи най-излишните си вещи.
Най-хубавите в блатото е пратил.
Горкичкият, така му е горещо
под питащите погледи на лятото...
Горкичкият! Обаче не ми стига
да е нещастен - за да го обичам.
Прочела съм такива много книги.
В тях вълците злокобно си приличат.
Костюмите им само са различни -
от дочено-работни до копринени.
Но след това, когато ги събличат
и ги прострат до нечии бикини...
Когато със цигара и въздишка,
и с чужда нежност ти копаят гроба -
еднакви са. Защото няма нищо,
което да се каже, вместо сбогом.
Полягаш до момичето което
е лягало с момчето си което
е лягало с момичето което
е лягало с момчето си което
е лягало с момичето което
Полягаш приобщаваш се към всички
Виж цялата вселена е в леглото ти
Ах колко общество в едно момиче
Светът трае миг, миг ме има и мене.
Колко пъти за миг мога дъх да поема?
.............
Омар Хаям
Публикуване на коментар