Надеждата

Вървя...
От стените на старата каменна сграда се лющи новата боя, стъпало след стъпало, нагоре и нагоре, всяко стъпало - страх, в кант със стъпките залитам, сграбчвам парапета, а там някъде горе , от единствения огромен прозорец лъха леденото слънце на светлината...
С всяко стъпало ставам все по-малка, все по-част от кошмарната сграда до мига на кресчендото на страха, следвано от покой, който ме обхваща, разтриса, покоят на крайния адреналин, на мига преди началото, мъгът, заради който понякога си мисля че живея!
3-ти етаж, антрето, заключената решетка, мирисът на дезинфектанти и старост, желязната врата - удоволствието да я хлопнеш зад себе си и металния звук, станал част от мен за някакви си четири месеца:
- Драааааааан!
Усмивка насила, насила нов ден...
Бежовото се сменя с напукано синьо, PVC - врати в началото, а в края на коридора - в сектора на безнадеждието - дървени, ремонт, шум, скрибуцащи звънци, иска ти се да полудееш...
Насладата на вторичния покой - усет по настръхналата кожа...
Ново?
Ново - няма, всичко си е по старому, само хората се сменят - някои изпратени полу - живи, полу - мъртви, за някои боли... но малко...
Еуфория!
Изтичвам към стаята в края, с дървените врати, шумящия кислород, стаята отвъд живото, в която дишат...
- кръвно, пулс, урина... редовите глупости, отбелязвани механично, покрай хлебарките, когато вече й безпомощността е отминала.
Хлопвам вратата.
Тук няма от какво да се боя, покоят изчезва, покоят от върха на страха...
Изчезва всичко и аз самата...
Миг на обезличаване.
И пак се раждам, де ново, от нищото!
***
Някой плаче на едното легло. Скимти.
Отвъд неправилното дишане на останалите, някой хаби енергия за плач, някой жив, истински жив в стаята, звучи като богохулство.
Обръщам се!
- Парализирана, изтръпнала, неподготвена, "не съм сама", дори тук.
Сканирам! Един поглед понякога е дотатъчен за всичкото:
- Ще живее!
Механично меря, пиша и хлопвам вратата.
Една цигара в съседния кабинет.
Побеснявам! Цигарите никога не успокояват, просто те карат да изчакаш пет минути, преди да събереш достатъчно енергия за взрива... за крайния колосален емоционален взрив!
Връщам се обратно, на бегом!
Скимтящият мокри възглавницата.
Сини очи.
Някак си не му пука, че го гледам.
Пелена.
Две минути мълчание.
- Виждам хлебарките по стената!
Сепвам се!
- Моля?
- Виждам хлебарките по стената. Виждам!
Механично:
- А пръстите ми виждаш ли?
- Виждам Вас, черни очи, ако не греша...
- Пръстите?
- Три...
Трябват ми рамки за този безсмислен разговор :
- Какво стана на...? Защо стана?Преди - главоболие, световъртеж, повръщане и блабла... (въпросите на дистанцията, "спасителната лодка", необходимите въпроси, за да не съм човек).
Сканирам отново.
Той не знае, знам... Разказва, отбелязвам наум опорните точки, предъвкам и чакам... Чакам, за да избягам...
- Знаете ли истинската приказка за надеждата. Всички разправят, че умирала последна. Ама вие знаете ли истината?
(Ужас!)
- Дъщеря ми изгоря, жена ми се обеси три месеца по-късно, но не е важно, че съм сам... Важното е, че знам истината...
Опит да дойда на себе си, отдалеч чувам как избълвам:
- Господине, аз съм родена точно след деня на "Вяра, Надежда и Любов", мислите ли, че знам истината за надеждата, мислите ли, че на някого му пука за истината... Мислите ли, че в тази стая въобще на някой му пука за нещо?
- Нямаше друго легло.
- Знам!
- Затова съм тук.
- Знам.
- Знаете ли, че ми харсва да съм тук... За пръв път от толкова години нещо наистина да ми хареса...
- На мен също ми харесва тук.
- Кажете ми, защо?
- Не знам... Защото е отвратително... Защото... не знам... Тук е свободно някак си, затвор пък свободно... Всъщност сте щастливец!
(усмивка)
- Млада сте!
- Дали?
Тишина...
Започна да разказва старата легенда за кутията на Пандора - развръзването на възела, всичките злини, и накрая надеждата, пусната по милост...
***
Ето значи огромната истина:
НАДЕЖДАТА НЕ УМИРА, А СЕ РАЖДА ПОСЛЕДНА!
-