SOS

За всеки, който не знае - убиват гаргите в Градината, целят се най-вече в белите, гонят ги, защото... са гарги... така градината умира като градина на гаргите, по пейките няма гарги, само хора, глупави двукраки, gsm - но мъртвило и презервативи зад храстите...
Видях!, дано очите лъжат...
SOS

Сенки

Художнико,
не ти ли казах
"Незрящите убиват зрящите"
Художнико
не ти ли казах
"Не умирай"

"И зидат камъни и не виждат,
как всеки жест,
с който полагат камък върху хоросан
е придружен от жест на полагане
на сянка от камък върху сянка от хоросан.
Важен е градежът на сенки..."
(поговорка)

Пищя в светлината на стаята, не я искам, искам почивка от всяка светлина, почивка от величието, почивка от безгръбначието, почивка от пепелника, от цигарите, от 300 грама алкохол в кръвта, почивка от сенките и от свещите, които трупат сенки...
Само в тъмнината няма сенки... Само тогава няма пълнолуния и виещи единаци на среща с червени шапчици пред сините фенери на гората...
Да... уморена съм от неписане... Уморена съм от липса на крясъци, на пачи крясъци, на хаотични променливи, на мадагаскарски легенди... Липса на енергия, конкретика и самота...ерго изкукване... кукам като кукувица, а щъркелите са тук, кукувиците ще откраднат гнездата им, ще изтикат щъркеловите яйца по керемидите, ще се счупят на хиляди дребни парчета и така от хаоса в хаос ще оцелее кукувицата...
....... най-добре оцелява онзи, който оцелява последен.....
Взирам се в хоризонта... 20 км пасаж на ветрове, понякога повече, понякога по-малко, понякога снежинките покриват хоризонтите и блестят от сенки.... Пътувам... в абсолютната светлина, където няма сенки, няма камъни, има само фотони, вълни в частици и частици във вълни... няма прегради... Има уплътнен хоризонт, отвъд който е нищото и краят, огромния край, който съзнанието ми дори не може да нарисува... Онзи край, където скоростта на светлината по алфа стига до нула, където всичко изчезва, законите не важат, началото на Беззаконието в началото на нищото, което не ражда сенки, което убива светлината, което НЕ Е...
Била съм там, като частица, била съм погълната, после отразена... и върната в съществуващото, в сенките...

Еврейката

Истина ви казвам, писна ми от политика... Днес, окончателно...
Затова ще ви разкажа историята на една жена, стига да искате да слушате, пардон да четете... Събитията са истински, датите не помня, жената е под слой пръст вече, за душата й не знам, ако я има ще е до мен в момента, за да разказваме заедно...
Беше приятелка на баба ми, еврейка с германски акцент и германско потекло, стар берлински род, от ония оплетените в брюкселски дантели, миришещи на стар гардероб и кадифе... Шиеше, т.е. цял живот е шиела, поне така ми разказваше баба ми... за мен беше дребна женица, тип грозна стара бабичка, леко съсухрено - старомодна, с акцент, малко невротична и вечно болна от нещо си... Умря си от старост и стиснатост, но това е друга тема...
Но не е била такава на 16, поне така предполагам...
ІІ Световна война я заварила на 14, била в някакво училище за модистки, после на 16 в къщата им влезли полицаи и отвели цялата рода към лагери (казали им, че ги пращат в почивни станции, ама те си знаели, че почивката ще е завинаги), тя попаднала в някакъв влак, от който успяла да избяга по странни стечения на обстоятелствата и с помощта на някакъв изключително влюбчив младеж - ренегат, който повече не видяла, но той по нейни думи бил голямата й любов... чудно колко голяма може да бъде любовта за 1 ден...
Та нашето 16 годишно девойче попаднало на покрива на друг влак и после на покрива или в купето на трети и пети и т.н., докато не се озовало на територията на България, въпреки засиления граничен контрол...само... без да знае езика, всъщност без дори да предполага къде е... Съдбата я отвела в някаква съсухрена къщурка при някакви непознати хора, които успели да я нахранят, подслонят и оберат до шушка за 5 дни... Но поне я научили как му се вика на хляб на български... Странстванията продължили, били размирни времена, всичко било прекалено объркано и сложно, за да има време за мислене, а като нямаш време за мислене просто вървиш... и оцеляваш... Девойчето си падало по оцеляването и след много премеждия и не съвсем се озовало в някакъв голям град пред някаква къща, където стопаните говорели немски... Нямали деца и я осиновили.
По - късно втората й най-голяма любов в живота участвала в строежа на Берлинската стена... За него се омъжила, починал млад в мир. Роднините си така й не открила, "или са прекалили с "почивката", или ги е зазидала Стената отвъд"... Тя останала да живее в България и да шие в огромна фабрика за дрехи, викаха й Българската Коко...
...... на всеки 9 март ходеше на гробищата и виеше страшно, оплаквайки живите и умрелите, но никога себе си...