в отговор

...ще пиша с малки букви
1. защото ми е сложно с една ръка
2. защото не смятам, че големината на буквите определя големината на думите

...споделям със себе си няколко събития, в отговор на около 40 прочетени наскоро неща из разни блогове...

събитие 1 имахме лозе... с над 20 череши около него, които всяка вечер ограбвахме на тумби и се връщахме вкъщи ни череши яли, ни череши мирисали и не вечеряхме истински със седмици...
един ден открих по средата на лозето - малка черешова фиданка... ей така от нищото я обявих за моя и тайничко си я поливах, говорех й моите си детски неща... беше си моето дръвче, почти тайната ми дървесна вселена... и така около 2-3 седмици... докато един ден не я видях изкоренена и хвърлена при съчките отстрани. дядо ми, без да знае, че това е нещо ценно за мен, я изкоренил, та нали пречела на пътечката в лозето...
минаха години, но оттогава всички череши ми се струват кисели...

извод - това, че нещо ни пречи и изглежда излишно, нескопосано или не на мястото си не означава непременно, че не го обичаме или че някой друг /дори скъп за нас човек/ не го обича...

събитие 2 случайно преди 3-4 седмици попаднах на стари епикризи от 50-те години на т.н. минал век... реших да се посмея малко и да споделя откритието, ей така просто... докато всички наоколо се хилотеха на старите анамнези, че никой вече не пише така, на мен ми хрумна изведнъж - нима през 50-те някой е писал като нас...

извод - това, че днес не можем да различим идеята, загубила се в непознатия стил на писане, не значи по дяволите, че такава няма, а че ние сме спрели да можем да четем


събитие 3 случайно, в този ред на мисли, по теорията за вихровите потоци, прочетох една приказка за папагала
... в една велика страна живеел цар, който с всички усилия се мъчел да образова всяка живинка в границите на царството си - всички по негово време трябвало да могат да четат и да пишат, да смятат, да назовават всички видими звезди, да се обличат изискано и да имат изискани обноски...
... веднъж онзи премъдър цар решил да се разходи из територията на страната, за да види резултата от заповедите си... всичко било като по мед и масло, докато не зърнал една едничка птичка, която чуруликала и скачала от клон на клон, далеч не толкова префинено и изискано, колкото останалите покрай нея...
... царят я видял, помислим малко и наредил на царедворците и мъдреците да образоват птичето, за да стане и то по правилата член на културното цивилизовано общество...
1. започнали с ежедневния му живот - срамота било да живее в гнездо от слама и да подскача така грозно от клон на клон - направили му златна клетка, привързали крачетата му към златна халкичка, за да не подскача...
2. решили да променят облеклото му - срамота с тая перушина, която ръсело навсякъде - оскубали го голо и го облекли в разкошна златна роба, дори му сложили шапчица на главичката
3. последвал начинът му на хранене - трябвало да се храни само с царски гозби, поднасяли му ги с лъжичка... то окльощавяло, ерго се префинило достатъчно
4. трябвало всеки ден да слуша речите на безброй мъдреци - да слуша за вселената, религията политиката, литературата и сие важни културни неща...
5, 6, 7-мо...
... неблагодарното птиче мълчало и по цял ден правило едно и също - опитвало се с омекналата си човчица да разбие решетките на златната клетка...
минали месеци, после години и един ден намерили птичето умряло за науката и културата...
... погребали го с почести и го обявили за най - културната птица на съвремието...

извод - е този път изводът е за нас...

искам още нещичко само да напиша - ние всички сме плод на нечия малка или голяма любов, надявам се и децата ни да бъдат...