Обикнах гаргите случайно…
Живеех до тях, до Градината…. Седях с часове на Пейката и се изучавахме – те ме следяха и аз – тях.
Мътеха... и умираха по пътеките.
Приличахме си.
Казваха, че градината е най – хубава лятото. Лъжеха се! Най – истинска беше зимата, когато нямаше никой, освен тях.
Чувах граченето на същата пейка. Идваха, за да споделят обедите ми, някак си да не съм сама…, а снегът се сипеше по презервативите и спринцовките наоколо – малки окаляни снежинки…
Те са единаци, осъзнават, че не са обичани, но продължават да търсят... Ако не ги забележиш, ако искат да са с теб, ако искат да ти дадат нещо – грачат, следват те и те оакват…
Почти като хората…
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар