Усмихвам се!
Продължавам да се усмихвам, почти се кикотя вече… почти…
Хвърля думи, после предмети, после…
- ---- Хубава си
Запалка.
- ---- Прекрасна си
Кутия, чаша, ваза…
Драаааааан
- --------Ти си най – хубавото.
Кикотя се, заливам се от смях:
- -----Улучи ме де… улучи най – сетне – хвърляй, бий, удряй – не променя фактите – злобееш… от любов!
Паля цигара и се давя, от дима, от смеха, болят ме мускулите, хълцам, изпадам в унес, троша… всичко покрай мен е счупено стъкло, кристал и цигари… усещам кръвта по стъпалата , парещи дири червено, кафеникаво – засъхнала кръв… по пода, стъклото… как се мете това, как се чисти любов от килим, плочки, ...от души…
Кикотя се!
Стаята се върти до безумие, върти се обратно на часовниковата стрелка, светът се върти обратно - Венерин свят… слънчев лъч, дъги по пода, рефракция… вълна става частица, хиляди частици – вълна – удря ме…….. шепа истерия, кикот и …… мрак!
Мрак преди събуждане!
петък, 26 февруари 2010 г.
сряда, 17 февруари 2010 г.
Прометей ли? – Ние сме ви подарили огъня, показали сме ви го, за да ни топлите, когато ви е студено…
За да ни палите, когато ви е горещо……
Прометей ли! Ние сме били!
После, когато ви е доскучало от огъня – сте го хвърлили в морето - от пепелта, а не от пяната се е родила Венера, за да ви лъже, че е любов и огън! За да повярвате – хвърлили сте любовта ни в морето!
И сега, когато вече сте свикнали да откривате – себе си, вярата си, деня си – откривате нас!
За да ни палите, когато ви е горещо……
Прометей ли! Ние сме били!
После, когато ви е доскучало от огъня – сте го хвърлили в морето - от пепелта, а не от пяната се е родила Венера, за да ви лъже, че е любов и огън! За да повярвате – хвърлили сте любовта ни в морето!
И сега, когато вече сте свикнали да откривате – себе си, вярата си, деня си – откривате нас!
събота, 13 февруари 2010 г.
Почти като хората
Обикнах гаргите случайно…
Живеех до тях, до Градината…. Седях с часове на Пейката и се изучавахме – те ме следяха и аз – тях.
Мътеха... и умираха по пътеките.
Приличахме си.
Казваха, че градината е най – хубава лятото. Лъжеха се! Най – истинска беше зимата, когато нямаше никой, освен тях.
Чувах граченето на същата пейка. Идваха, за да споделят обедите ми, някак си да не съм сама…, а снегът се сипеше по презервативите и спринцовките наоколо – малки окаляни снежинки…
Те са единаци, осъзнават, че не са обичани, но продължават да търсят... Ако не ги забележиш, ако искат да са с теб, ако искат да ти дадат нещо – грачат, следват те и те оакват…
Почти като хората…
Живеех до тях, до Градината…. Седях с часове на Пейката и се изучавахме – те ме следяха и аз – тях.
Мътеха... и умираха по пътеките.
Приличахме си.
Казваха, че градината е най – хубава лятото. Лъжеха се! Най – истинска беше зимата, когато нямаше никой, освен тях.
Чувах граченето на същата пейка. Идваха, за да споделят обедите ми, някак си да не съм сама…, а снегът се сипеше по презервативите и спринцовките наоколо – малки окаляни снежинки…
Те са единаци, осъзнават, че не са обичани, но продължават да търсят... Ако не ги забележиш, ако искат да са с теб, ако искат да ти дадат нещо – грачат, следват те и те оакват…
Почти като хората…
четвъртък, 11 февруари 2010 г.
сряда, 3 февруари 2010 г.
в отговор
...ще пиша с малки букви
1. защото ми е сложно с една ръка
2. защото не смятам, че големината на буквите определя големината на думите
...споделям със себе си няколко събития, в отговор на около 40 прочетени наскоро неща из разни блогове...
събитие 1 имахме лозе... с над 20 череши около него, които всяка вечер ограбвахме на тумби и се връщахме вкъщи ни череши яли, ни череши мирисали и не вечеряхме истински със седмици...
един ден открих по средата на лозето - малка черешова фиданка... ей така от нищото я обявих за моя и тайничко си я поливах, говорех й моите си детски неща... беше си моето дръвче, почти тайната ми дървесна вселена... и така около 2-3 седмици... докато един ден не я видях изкоренена и хвърлена при съчките отстрани. дядо ми, без да знае, че това е нещо ценно за мен, я изкоренил, та нали пречела на пътечката в лозето...
минаха години, но оттогава всички череши ми се струват кисели...
извод - това, че нещо ни пречи и изглежда излишно, нескопосано или не на мястото си не означава непременно, че не го обичаме или че някой друг /дори скъп за нас човек/ не го обича...
събитие 2 случайно преди 3-4 седмици попаднах на стари епикризи от 50-те години на т.н. минал век... реших да се посмея малко и да споделя откритието, ей така просто... докато всички наоколо се хилотеха на старите анамнези, че никой вече не пише така, на мен ми хрумна изведнъж - нима през 50-те някой е писал като нас...
извод - това, че днес не можем да различим идеята, загубила се в непознатия стил на писане, не значи по дяволите, че такава няма, а че ние сме спрели да можем да четем
събитие 3 случайно, в този ред на мисли, по теорията за вихровите потоци, прочетох една приказка за папагала
... в една велика страна живеел цар, който с всички усилия се мъчел да образова всяка живинка в границите на царството си - всички по негово време трябвало да могат да четат и да пишат, да смятат, да назовават всички видими звезди, да се обличат изискано и да имат изискани обноски...
... веднъж онзи премъдър цар решил да се разходи из територията на страната, за да види резултата от заповедите си... всичко било като по мед и масло, докато не зърнал една едничка птичка, която чуруликала и скачала от клон на клон, далеч не толкова префинено и изискано, колкото останалите покрай нея...
... царят я видял, помислим малко и наредил на царедворците и мъдреците да образоват птичето, за да стане и то по правилата член на културното цивилизовано общество...
1. започнали с ежедневния му живот - срамота било да живее в гнездо от слама и да подскача така грозно от клон на клон - направили му златна клетка, привързали крачетата му към златна халкичка, за да не подскача...
2. решили да променят облеклото му - срамота с тая перушина, която ръсело навсякъде - оскубали го голо и го облекли в разкошна златна роба, дори му сложили шапчица на главичката
3. последвал начинът му на хранене - трябвало да се храни само с царски гозби, поднасяли му ги с лъжичка... то окльощавяло, ерго се префинило достатъчно
4. трябвало всеки ден да слуша речите на безброй мъдреци - да слуша за вселената, религията политиката, литературата и сие важни културни неща...
5, 6, 7-мо...
... неблагодарното птиче мълчало и по цял ден правило едно и също - опитвало се с омекналата си човчица да разбие решетките на златната клетка...
минали месеци, после години и един ден намерили птичето умряло за науката и културата...
... погребали го с почести и го обявили за най - културната птица на съвремието...
извод - е този път изводът е за нас...
искам още нещичко само да напиша - ние всички сме плод на нечия малка или голяма любов, надявам се и децата ни да бъдат...
1. защото ми е сложно с една ръка
2. защото не смятам, че големината на буквите определя големината на думите
...споделям със себе си няколко събития, в отговор на около 40 прочетени наскоро неща из разни блогове...
събитие 1 имахме лозе... с над 20 череши около него, които всяка вечер ограбвахме на тумби и се връщахме вкъщи ни череши яли, ни череши мирисали и не вечеряхме истински със седмици...
един ден открих по средата на лозето - малка черешова фиданка... ей така от нищото я обявих за моя и тайничко си я поливах, говорех й моите си детски неща... беше си моето дръвче, почти тайната ми дървесна вселена... и така около 2-3 седмици... докато един ден не я видях изкоренена и хвърлена при съчките отстрани. дядо ми, без да знае, че това е нещо ценно за мен, я изкоренил, та нали пречела на пътечката в лозето...
минаха години, но оттогава всички череши ми се струват кисели...
извод - това, че нещо ни пречи и изглежда излишно, нескопосано или не на мястото си не означава непременно, че не го обичаме или че някой друг /дори скъп за нас човек/ не го обича...
събитие 2 случайно преди 3-4 седмици попаднах на стари епикризи от 50-те години на т.н. минал век... реших да се посмея малко и да споделя откритието, ей така просто... докато всички наоколо се хилотеха на старите анамнези, че никой вече не пише така, на мен ми хрумна изведнъж - нима през 50-те някой е писал като нас...
извод - това, че днес не можем да различим идеята, загубила се в непознатия стил на писане, не значи по дяволите, че такава няма, а че ние сме спрели да можем да четем
събитие 3 случайно, в този ред на мисли, по теорията за вихровите потоци, прочетох една приказка за папагала
... в една велика страна живеел цар, който с всички усилия се мъчел да образова всяка живинка в границите на царството си - всички по негово време трябвало да могат да четат и да пишат, да смятат, да назовават всички видими звезди, да се обличат изискано и да имат изискани обноски...
... веднъж онзи премъдър цар решил да се разходи из територията на страната, за да види резултата от заповедите си... всичко било като по мед и масло, докато не зърнал една едничка птичка, която чуруликала и скачала от клон на клон, далеч не толкова префинено и изискано, колкото останалите покрай нея...
... царят я видял, помислим малко и наредил на царедворците и мъдреците да образоват птичето, за да стане и то по правилата член на културното цивилизовано общество...
1. започнали с ежедневния му живот - срамота било да живее в гнездо от слама и да подскача така грозно от клон на клон - направили му златна клетка, привързали крачетата му към златна халкичка, за да не подскача...
2. решили да променят облеклото му - срамота с тая перушина, която ръсело навсякъде - оскубали го голо и го облекли в разкошна златна роба, дори му сложили шапчица на главичката
3. последвал начинът му на хранене - трябвало да се храни само с царски гозби, поднасяли му ги с лъжичка... то окльощавяло, ерго се префинило достатъчно
4. трябвало всеки ден да слуша речите на безброй мъдреци - да слуша за вселената, религията политиката, литературата и сие важни културни неща...
5, 6, 7-мо...
... неблагодарното птиче мълчало и по цял ден правило едно и също - опитвало се с омекналата си човчица да разбие решетките на златната клетка...
минали месеци, после години и един ден намерили птичето умряло за науката и културата...
... погребали го с почести и го обявили за най - културната птица на съвремието...
извод - е този път изводът е за нас...
искам още нещичко само да напиша - ние всички сме плод на нечия малка или голяма любов, надявам се и децата ни да бъдат...
фрактали и малко в +
оставям следното без коментар, защото ми е трудно да пиша с една ръка...
ще подлежи на обновяване
ще подлежи на обновяване
Абонамент за:
Публикации (Atom)
