Сенки

Художнико,
не ти ли казах
"Незрящите убиват зрящите"
Художнико
не ти ли казах
"Не умирай"

"И зидат камъни и не виждат,
как всеки жест,
с който полагат камък върху хоросан
е придружен от жест на полагане
на сянка от камък върху сянка от хоросан.
Важен е градежът на сенки..."
(поговорка)

Пищя в светлината на стаята, не я искам, искам почивка от всяка светлина, почивка от величието, почивка от безгръбначието, почивка от пепелника, от цигарите, от 300 грама алкохол в кръвта, почивка от сенките и от свещите, които трупат сенки...
Само в тъмнината няма сенки... Само тогава няма пълнолуния и виещи единаци на среща с червени шапчици пред сините фенери на гората...
Да... уморена съм от неписане... Уморена съм от липса на крясъци, на пачи крясъци, на хаотични променливи, на мадагаскарски легенди... Липса на енергия, конкретика и самота...ерго изкукване... кукам като кукувица, а щъркелите са тук, кукувиците ще откраднат гнездата им, ще изтикат щъркеловите яйца по керемидите, ще се счупят на хиляди дребни парчета и така от хаоса в хаос ще оцелее кукувицата...
....... най-добре оцелява онзи, който оцелява последен.....
Взирам се в хоризонта... 20 км пасаж на ветрове, понякога повече, понякога по-малко, понякога снежинките покриват хоризонтите и блестят от сенки.... Пътувам... в абсолютната светлина, където няма сенки, няма камъни, има само фотони, вълни в частици и частици във вълни... няма прегради... Има уплътнен хоризонт, отвъд който е нищото и краят, огромния край, който съзнанието ми дори не може да нарисува... Онзи край, където скоростта на светлината по алфа стига до нула, където всичко изчезва, законите не важат, началото на Беззаконието в началото на нищото, което не ражда сенки, което убива светлината, което НЕ Е...
Била съм там, като частица, била съм погълната, после отразена... и върната в съществуващото, в сенките...

Еврейката

Истина ви казвам, писна ми от политика... Днес, окончателно...
Затова ще ви разкажа историята на една жена, стига да искате да слушате, пардон да четете... Събитията са истински, датите не помня, жената е под слой пръст вече, за душата й не знам, ако я има ще е до мен в момента, за да разказваме заедно...
Беше приятелка на баба ми, еврейка с германски акцент и германско потекло, стар берлински род, от ония оплетените в брюкселски дантели, миришещи на стар гардероб и кадифе... Шиеше, т.е. цял живот е шиела, поне така ми разказваше баба ми... за мен беше дребна женица, тип грозна стара бабичка, леко съсухрено - старомодна, с акцент, малко невротична и вечно болна от нещо си... Умря си от старост и стиснатост, но това е друга тема...
Но не е била такава на 16, поне така предполагам...
ІІ Световна война я заварила на 14, била в някакво училище за модистки, после на 16 в къщата им влезли полицаи и отвели цялата рода към лагери (казали им, че ги пращат в почивни станции, ама те си знаели, че почивката ще е завинаги), тя попаднала в някакъв влак, от който успяла да избяга по странни стечения на обстоятелствата и с помощта на някакъв изключително влюбчив младеж - ренегат, който повече не видяла, но той по нейни думи бил голямата й любов... чудно колко голяма може да бъде любовта за 1 ден...
Та нашето 16 годишно девойче попаднало на покрива на друг влак и после на покрива или в купето на трети и пети и т.н., докато не се озовало на територията на България, въпреки засиления граничен контрол...само... без да знае езика, всъщност без дори да предполага къде е... Съдбата я отвела в някаква съсухрена къщурка при някакви непознати хора, които успели да я нахранят, подслонят и оберат до шушка за 5 дни... Но поне я научили как му се вика на хляб на български... Странстванията продължили, били размирни времена, всичко било прекалено объркано и сложно, за да има време за мислене, а като нямаш време за мислене просто вървиш... и оцеляваш... Девойчето си падало по оцеляването и след много премеждия и не съвсем се озовало в някакъв голям град пред някаква къща, където стопаните говорели немски... Нямали деца и я осиновили.
По - късно втората й най-голяма любов в живота участвала в строежа на Берлинската стена... За него се омъжила, починал млад в мир. Роднините си така й не открила, "или са прекалили с "почивката", или ги е зазидала Стената отвъд"... Тя останала да живее в България и да шие в огромна фабрика за дрехи, викаха й Българската Коко...
...... на всеки 9 март ходеше на гробищата и виеше страшно, оплаквайки живите и умрелите, но никога себе си...

Неруда

Валеше както вали Господ…
… по лицето ти, по кожата ти, по спомените ти
валеше сякаш дъждът излизаше за първи път
от клетката си
и блъскаше по вратите на света :
Отворете ми, отворете ми!

…изоставена от любовта ми, там
където мусонът и неговите барабани бият глухо…
вече не могат да ме търсят издължените ти бедра.

Пабло Неруда

*

Говори от тишината на бурята, понякога...

И все пак скоростта на светлината е променлива величина...

Раждане

Беше й скучно... след събитията... Като че ли не се отнасяха за нея, по-скоро най-вероятно не се отнасяха до нея, тя щеше да знае, да усети, а не знае и не вярва, някак си... Всяко друго чувство изчезна, освен скуката, скуката, която погълна гнева, умората, изтощението, стреса, цялото й същество... Опита се да роди мисъл в главата си, но беше празно пространство, тъмно бяло петно, като че ли с гумичка бяха изтрили всичкото, нищо не помнеше, нищо не знаеше, нищичко... Не си спомняше улиците, по които почти тичаше, не си спомняше името, вратите, ключовете, не знаеше защо и какво прави там...
- Остави си време! (имаше цялото време на живота)
- Спри за малко! (Но нямаше време, за да спре, никога е нямала време да поспре, да седне, да помисли, да почувства нещата, дори да я заболи е нямала време, до днес! А сега тичаше, да не би да изпусне времето, а то, времето, си беше там)...
Роди първата мисъл в главата си - "Седни"...
Седна, огледа се, беше късна есен, но грееше слънце, очите й забелязаха листата по тротоара, остатъците по дърветата, малките врабчета, гаргите, котките, които ги гонеха, хората, човешкото жужене, локвата, в която на лодка плуваше една малка мравка, ослуша се... толкова много живот "видя" с ушите си... Той се вля във вените й, заблещука в съзнанието й, тя почна да се ражда, отново, като феникс в пепелта... Мозъкът й бавно започна да напипва картината, съсредоточи се в детайлите на настоящето, слънцето я погали, настръхна от студ - нима усещаше? нима най - сетне започваше да усеща?
Бавно, много бавно осъзна усещането... Тръгна по пътеката му, то се разля към гръбначния мозък, после нагоре, после в центровете, после "мозъка й видя и чу", усети щастието, което като огромна вълна разби скуката и умората...
- Още ти е рано приемането! (то винаги ще е прекалено рано, знаеше!)
Наслади се на светлината, на простичката светлина, на шепата фотони, заради които загиваше Слънцето, наслади се на момента на забравата, ето тя е тук и сега и другото няма значение, нищо няма значение, освен живота, който е тук и сега в нея... Почувства се огромна и малка наведнъж, като мравката в океана на локвата, като част от света, като цял един свят...
Отново се раждаше...
Изплуваше...
Беше усилие, гигантско усилие... дишаше, дишаше до безумие, усещаше въздуха, който напираше в белите дробове, разпъваше бронхите, алвеолите... Очите й попиваха информация, като във водовъртеж, не можеше да ги затвори ни за миг - нямаше време вече да ги затваря, нямаше време да не "чува", да не усеща, да не е...
Осъзна колко малко й "остава" от времето - само още един миг усещане... и заплака...

Лято

Аз искам лято!
Угасва! Но остава вечно
Аз искам
мидена черупка
и море...
Следа от слънце
във студеното сърце...

Аз искам лято!
Но го губя някак..
То тихо отминава..
и скимти...

Разпръсва мрака
и запява
Но пак се скрива
зад безброй мъгли...

О, Мое лято!
искам сладката забрава
на твойте нежни пръски
от море...
Целувката
на бриза и небето...
Последна радост-
Мидено сърце!

28.02.1998

Днес имам да пиша толкова много, че ще помълча...