Един подарък

Дам, днес имам подарък - те си знаят за кои е...
Коктейл от раци/скариди
1. раци (месото) или кралски скариди
2. 2с.л. сметана
3. 1с.л. домашна майонеза
4. сокът на един лимон
5. 2 парчета грейпфрут на отделни клетчици
3. черен пипер на вкус
Всичко се обърква и се поставя в чаши за шампанско, отстрани си се украсява, както помните...
P.S. и три капки любов от мен :)

Размисли за една пиеса

Любов моя,
Така те наричах тогава, така ще те наричам и сега, макар че вече не те обичам, не и така, както мога да обичам, онова старото умря в гърчещия се огън, заедно с шепата спомени - книгите.
Ето пак съм щастлива, но мълчаливо щастлива...
Пак е леко, леко до полудяване...
И хубаво...
Искам да го споделя с НЕЯ, с онова мълчаливо същество, което ме рисува вечерите на светналата лампа, с очи, с ръце, а после на листа хартия, усмихвайки се тайно на неподостреността на моливите, които размазват чертите ми, повече дори от зле прикрития полумрак в стаята...
Искам да й кажа всичко онова, което не мога да кажа, защото няма думи за казването, защото боли... О! всичко на този свят си има петбуквена цена!
Ето седя в ъгъла, на възглавницата на леглото и участвам в нощното бдение - гледам как от мен самата тя успява с пръсти, длето и камък да извае нов образ и се усмихвам... Ето, смея се неистово, влудявайки тоновете тишина над нас... Смея се... Надвиквам смеха си и ме е страх - страх ме е за бъдещето, за грешките, за нея и донякъде за теб самия...
Ето плача!... Не ме пита "защо?" - тя знае, точно толкова, колкото аз не знам и не предполагам дори, че може да се знае...
Ето настръхвам от чувствата си... и тя ме прегръща, не мен!, а статуята, опитва се да стопли камъка и като Вудо - магия, да стопли мен, чрез камъка...Сграбчва въздуха и дяла очите ми, малките бръчки около тях, челото и после пръстите й замират за миг... НЕ СЕ ЧУДИ! - извай сълзите и страховете ми - пищя без глас в тишината!
Но сълзите са по - прозрачни от камъка, от моливите, от листа, не могат да се изваят дори от мълчанието...
И ето ... почти не я виждам вече, размазва се... не мога да я докосна, нямам сили да стана от леглото, нямам сили да се завия, за нищо нямам сили... изтощена съм и всичко пресъхва по бузите ми, по кожата, по голото тяло...
Тя вае сухотата и се умихва...
P.S. това са чувствата ми към една пиеса... така бих я усетила аз, ако мога все още да усещам...

Понякога няма нищо по-хубаво от това да ти кажат - "имам нужда от теб, сега... защото просто имам нужда от теб"... Шъъъъът, на премиера съм... на любимата пиеса, и по дяволите колкото и да се дърпам, знам че като отворят "чершафите" пак ще бъда другата аз...и се усмихвам :))))

Когато те потърсих
- теб те имаше...

Без хаос животът е невъзможен…

Всяка малка флуктуация води до живот, до промяна в параметрите на системата, което позволява идилията на натрупването, въпреки вероятностния багаж и правото да съществува живота, itself
Мяуууууу
Парадоксите на системите - идеалния ред в нелинейните динамични системи е парадоксалното обратно на абсолютния ха(у/о)с, двете понятия са просто крайни нюанси на ахромазията, която не съществува в цветовете на дъгата...
усмивката на вихровите потоци...
завърнах се... във фракталния свят, в красотата...
Странна среща...с предсказуемостта... въпреки свободната воля всичко тече нататък, поглъща се от силата на своята атракция, нещата до болка простички... кръгът със своята линейна безсмислица, фракталът с осмислянето едва като го увеличиш до степен на безкрайност...хах и тогава ще е начупен и пак ще има в какво да вникнеш отвъд хоризонтираната осмица...
Красиво е...
Май всичко останало няма значение...
Просто е красиво...

Складирам мисли, или поне нещо като...

"Най - гадната новела в този сборник"

... Всичко започна с една шега. Помня го, сякаш беше вчера. Попитах я какво би направила, за да докаже своята любов. Тя ми отвърна, че би направила всичко. Тогава аз се усмихнах и тя също се усмихна. Колко безразсъдни сме били.
....
...В продължение на една година ние извършихме всичко, всичко. До такава степен, че ни се изчерпа въображението.
Сетне един ден, когато дойде моят ред да я изпитвам, аз открих върховното доказателство за любовта - онова, което щеше да означава, че тя ме обича за цял живот. Не, не я убих! Прекалено просто би било. Исках тя да страда до края на дните си, за да ми удостоверява във всеки един момент своята абсолютна любов, чак до смъртта.
Ето защо я напуснах.
Поради което тя никога повече не ме видя.
С всеки изминал ден всеки от нас страда все по-силно за другия.
Плачем един за друг вече години наред.
Ала и тя като мен знае, че инак не може да бъде.
Нашето най - силно доказателство за любовта беше никога повече да не се виждаме.