Чакам

..... Изчуквам леглото от чакане, дера възглавниците, чершафите- сламени мелници мелят минутите, остатъците, атомите време... Цигарите- огнените късчета надежда-всяка цигара- феникс, всеки феникс умира, няма възкръснали феникси, има илюзии, въображения, но няма горящи птици в полето на белите чершафи... Бялото-символ на мъка, старата добра мъка, димна, гореща, бяла от нажежяване... Чакам... да се разпадне всичко, да изгори, да оцелея... да късам и дращя отново, пак, отново...

***

Обичайната история - съученици, преди 7-8 години, дори не се сваляхме истински, беше полусмешно - полуромантично, полунещо-полунищо и най-вече БЕШЕ...
Срещнахме се, вчера... Ни в клин, ни в ръкав. Глупава среща, при брутално нищо незначещи обстоятелства. Нямаше време да губим ума и дума. За капак се познахме, веднага, и седемте години се изпариха като с машинка на безвремието - пак хлапета, пак недовлюбени(поне що се отнася до мен), пак покана за среща не знам си къде, пак отказ, пак цялата отрупана с противоречия стара позната ситуация, малко нагарчаща от изхабяване, но все още недоизхабена...
- Обичаш ли ме?
- Не! А трябва ли?
- Да! Глупаво ли е?
- Да! Имам си гадже.
- Хвалиш ли се?
- Да! Ти имаш ли?
- Да, но ще я зарежа. Ти си ми голямата любов.
- Да, бе... Тия ги разправяй на...как се казва тя?
- Остави! Кога мога да те измъкна от...час?
- Пак отсъствия... Винаги! Мразя да съм в час...
- Знам. Кога?
- Довечера. Какво става с теб?
- Интересува ли те?
- Не! Питам от ненужна куртоазия...
- Ти, как си?
- Интересува ли те...
- Да!
- Ами продължавам да бягам от... час и да строя старите въздушни кули, същите, като...
- Къде и кога?
- Какво?
- Ще се видим... Сериозно говоря... За малко съм в България и имам да ти разказвам разни неща, не че те интересуват, но държа да ти ги разкажа...
- Сериозно!
- Сериозно!
- Ами в 8 довечера, след работа (работя и...), тук, става ли?
- Ще съм пред ТУК, в осем без десет, за да имаш правото да закъснееш с 10 минути, а аз, за да те чакам 10 минути +. ОК?
- ОК. Но без... нищо конкретно, нали?
- Без!
Какво ще стане довечера - НИЩО! Ще ни бъде хубаво, хлапашки хубаво, предполагам... Ще ни бъде й малко студено - края на октомври е. Ще си намерим някое скрито и не особено тихо място, непознато и за двамата, естествено, ще си поръчаме коняк (дори помня какъв), ако нямат, все ще измислим нещо... Ще си говорим за миналото, за бъдещето и никога за настоящето... После ще се разхождаме пеша под студеното черно на безлунната нощ и аз ще се чудя, както преди седем години, дали е, или не е БИЛО любов...

Когато задухат ветровете на промяната, някои хора слагат дървени прегради, а други строят вятърни мелници.
Дали от дървото на преградите стават здрави вятърни мелници...

За змиите, хората и още нещо...
Или как, ако не били ябълките, щял да се пренасели света, освен ако истината за"Дървото на живота" не е в секса, itself... За змиите, които са подпомогнали Ева, да измисли края на онтогенезата... За човешкия стадий имаго... За брулените ябълки по брулените хълмове...
Или как, ако не били змиите, нямало да се родят мангустите, нямало да съществува хранителната пирамида в учебниците по биология... (Ужас!)
Или за ужаса да си жив и да знаеш, че трябва (ама няма просто как) да не умреш...
Или за змиите и връзката им с неналичието на слънце в една октомврийска петъчна вечер. Топло е, достатъчно, за да си сложа новата пола с новата блуза с новото сако и новите ботуши и да потегля по псевдоновата автомагистрала със старата кола... Хъм, не е това, което си мислите... Ще ви кажа - това е опит да умреш напук...Загасяш фаровете и караш с 150км в час минимум(то тая таратайка повече не вдига)... и така докато... Днес, докато не убих една змия... Предния път - докато не издивях съвсем от липса на нещо, което да убия... Утре-не знам, утре е събота вечер и е ден на... телефонния разговор...

Срам.

Празник...
Тук нямаме и нет от няколко дни...заради бурята...Считаме, че е нормално явление и се молим да не ни спрат водата :)...Разбирам Ви, дойде ли това време и нас ни побъркват от спешност, напоследък не мога да трая празниците...хахахахаха..

хората полудяват пият, карат, горят се, преяждат и...удоволствието е взаимно!
Оркестър-заря! Чакайте, по този повод обожавам стария девиз на кардиохирурзите... - Умри веднъж! Но от сърце... Та...кво пък...
На здорове...! И не забравяйте, водка се пие на екс...а краставичката...се помирисва!
Ако искате ми вярвайте изпитвам срам...от празниците...

Небето - оловно, лицата ни- червени...

Вратите на ада, отворени, се пръскат...

Ветровете на ада отслабват, спират...

И злото се прокрадва до вратите на рая

И облаците падат в огнена пелена...

Трудно да се издигнеш, трудно да се родиш…

И душата на човека напуска плътта му

Към местата, към които се стреми.

Болно е тялото, тежко сърцето...

Душата му отлита като прах...

Отделя се от плътта, отива си, заминава

На крилете на вятъра на холерата…

Хималайън

Вот ЗА

Пуша!- Пирони в ковчега - йо-хо-хо и бутилка ром...
За правото да пушиш на обществени места и на не съвсем обществени места-Вот ЗА!
За правото да си причиняваш емфизем, обструктивен бронхит и да умреш от ХОББ, преди да си умрял от скучна тухла по главата - Вот ЗА!
За правото да не си това, което си - Вот ЗА!
По дяволите епохалността на епохата...
Роди се страна, която въведе закон за 5-часов работен ден, там можеш да бачкаш поне на 4 места наведнъж и да имаш време за по цигара и два часа сън, дневно...Прекрасно място, нали!
За правото да си пет неща неща наведнъж, да нямаш строго определени правила, да си хипохондричка, невротичка и сие, да не правиш нищо "като хората", да нямаш нужда от нищо друго, освен от себе си-Вот ЗА!
За морала на силата...
За истината, такава, каквато не е...
За промяната на обективната действителност в субективна недействителност, за правото да избягаш, да се скриеш, да бъдеш силния щраус със заровената глава! За правото да нямаш пари, да нямаш семейство, да не се бориш с никого и за нищо...
За правото да нямаш име!
Вот ЗА!

Трите точки

…

Харесвам ранната есен…Прилича на твърде зряла жена, твърде умна, презряла…

Харесвам мириса на лютеница, на изгоряла трева, на бульонно море, на нещо, което свършва, на пълното безнадеждие на надеждата…полусъблечена тълпа без лица, само крака, коси, шум, вятър, разнасящ праха по улиците, праха по кожите, по сандалите, в очите, в устите, една обединяваща материя, от която произлизаме, в която се превръщаме, която сме…

-тогава ми става лошо от щастие, прималява ми, вие ми се свят, дехидратирам от дишане, от любов към „сбогомите”.

Есента, която се променя и си остава същата, не се шлифова, не изисква, не Е дори, от нея можеш само да крадеш остатъците, трохите на слънцето, на водата, на праха, на цветята, на всичкото приглушено, нагарчащо като 5 годишно вино, съществуване.

От цялото лице усещаш само бръчките, омраза в любов, смях, плач, страх в любов, тиктакащ часовник, от който не ти пука и ти пука едновременно…

Най-старото нещо – младата старост.

*

Стрък божур в чаша вода, нещо повече, нещо по-малко, акварелно, една отрязана ръка, зелена като марсианец, от чиято длан капе червеното на кръвта. В порите на цветето се ражда някъде извън него, в смъртта-смърт, но след умирането. Цветето умира с откъсването, водата по-сетне, ултразвуково, вътре в него…По – сетне окапват листата по бялото на покривката, огромни капки рубинена кръв с цвят на въглеокисно натравяне.

Остава мирисът…на водата, от раждащите се миг след миг бактерии, малко прашно чудо, което изхвърляш с отдавна умрялото и забравено цвете.

А е Красиво! – по човешки!

-----

Боря се да не повърна от отчаяние!

Никога няма начало! Никога край!

Просто отделни откъслечни спомени…

- Една кървава материя, която се буди някъде дълбоко и ме подлудява…

----

*

Спомен за болница…

Спомен за стая…Охрена стая ( не бива да се боядисват в бяло, не бива с маслени бои; латекс – за да диша и охра – за да омърси бялото)…

Спомен за коридор, дълъг, тъмен, скърцащ, огромен, луминисцентен, миришещ на Трезон…Няма грам живот, грам топлина, студено ми е!, но не защото е студено, а защото е …

Викове, по – скоро спомени, отколкото реалност, по-скоро реалност, отколкото спомени…

Не бързам!..Мазохистично решение, не знам защо съм там, не знам защо ми харесва, имам нужда от цигара, запалена, за да изцапам коридора, да се събудя от този ад, който се превръща в чистилище на тела.

Не знам каква съм в този спомен – част от персонала, дете, търсещо майка си, пациент, придружител, просто отивам при някого някъде…

Знам, че е болница, само това…

*

Спомен за стая…кукувича стая, без часовници…

…за прозорец…мръсен до побеляване…

…за нощ – иреален свят на лампи, фенери, луминисценция, беззвезден, безлунен, градски…изпит от смог и светлина…

Свят без петли

Без Слънце

Организиран, асфалтов, бетонен

Полу-оформен

Полу-отворен

Полу-свят!

*

Спомен за…

Жега, жар, пари от студ…

Листа, пожълтели от старост, сгърчени, шумящи гравитиращи, кафеви, шепнещи, задъхани, напукани, сами…падат…

Жега пред бурята. Дразнеща! Прекрасна! Прашна! Изчистена! Плътна! Листна…

Жега, като наказание…

като Град!

*

Спомен за лодка…

Рибарска, продънена, пресушена, дървена, атракцията на опустелия плаж…

Само Тя, Той и Морето…

Шепа миди, остатъци от стъпки, йоден вятър, консерви, бутилки, чаши, карти, светлина през слънцето…

Само Той, Тя и Морето…

*

Спомен за…

Едно небе, едно море, едни божури, едно дете…Картина..

Глуха от старост и прах…

Самотна, импресионистка, безрамкова, безсрамна…

Искам да я докосна…

в Края !

Среща

…

Дете-старец…

Недохранено, 4 степен измършавяване, морибундус, дете-старец…

В очите му – нищо!

- Следят химикала…

На шест години е – не върви, не яде, не спи, просто наблюдава слушалките и химикалките…

Може да е моето, неродено…

Било е дете, сега не е..

Може да е пищяло в тъмното…Сега не!

Никой не му е пял…- Ще му попея! Дали чува? Дали полу-неизречената мелодия, от срам да ме чуе някой отвън, удря ресничките на Кортиевия апарат…Дали се отразява в мозъчните центрове на щастието…

Очите следят химикала…

Не трепват!

Ръчичките нямат сила да се протегнат…

Това човече дори не е човече, вече…

Текат банки живот във вените.

Дори името му не зная!

Отвратително е да го докоснеш дори, греша спрямо това дете, затова пея, пея от грях и срам!

Банките подаряват още малко живот за още малко старост…

Очите следят химикала и не трепват!