Помниш ли?

- Помниш ли?
- Помня, помня всичко, някъде е там, но какво точно е "оновато" не помня, т.е. помня но не така, както помниш ти... Помня с конфабулации, с бели петна, бездатно, бездарно на моменти, помня подробности и сливам информации, главата ми е капчук, капе в атмосферата, разкапва се като река... Не мога да събера всичките камъни в реката... има прекалено много кал, прекалено много излишества, прекалено много хаос в контролите, така че самата ми система отказва на моменти да съществува като такава...
- Помниш ли?
- Помня! Помня с остатъци, прости остатъци, които остават от деленето на числата, прости числа, вихри, които забраняват нулите в обхватите на калциевите канали на мозъка... Все не стигам до абсурда на нулите, губя посоките, нещо ме дразни ужасно - оказва се стар спомен от преди хиляди години, като че ли съм живяла?... Изплува нещо, което логиката ми превръща във верига, но на разстояние от конкретиката на спомнянето, свръхазът не допуска подсъзнателната информация в мига, в който искаш да я допусне и едва после изниква като искра, изпитвам ужас от тези искри... навързвам веригата едноетапно, залепям измеренията в едно и ето го почти цялостния образ, но никога в деление с остатък нула. Ужасът ми преобръща информацията и конфабулира, запълва белите полета, халюцинира с паметови следи...
- Помниш ли?
- Помня! Но не помня нулите, те изискват граници, резултати, конкретика, а в конкретиката - няма живот... Всъщност, в конкретиката има само факти, а фактите са илюзии, също както илюзиите са факти, но са някак малко по-живи, те са факти в клинична смърт, мога да ги съживя, да ги наситя с живот електрошоково, мога да отворя белите им дробове, да ги интубирам, да ги изкормя, да ги изкарам на повърхността, да ги изживея... те са по-лесни за обработка, съществуват по-истински от истината, те са живата истина...
- Помниш ли?
- Пътувам, остави ме да пътувам по стълбата, скоро много скоро ще спра да чувам, ще спра да виждам, ще се превърна в точка от стълбата, после ще стана по-малка от точката, ще клоня към нула, ще деля нулата, науча ли се да деля нулата - ще получавам нули, така ще е по-лесно, няма да има нужда от линии, от вериги... Уравнението на Лоренц ще има едни и същи стойности, т.к. няма да има пространство за обхват, хаотичните траектории ще са невъзможни, газът вече няма да е газ, няма да има случайни флуктуации, няма да има привличане в нищото. Тогава ще си спомня, обещавам, ще си спомня, че няма да има какво да помня...