Изкълчих си крака, факт, който ме принуди да се озова в 3 и половина вкъщи, сама с котката.
В забавен каданс се сетих за експеримента на Шрьодингер, който в общи линии има две интерпретации - аз си харесвам класиката с живо - мъртвата котка и елементарния "динамит", в чест на бебетата на Хокинг и прочутата неопределеност... (Що се отнася до котката, повярвайте, така ми се иска в момента моята да е полу-жива, при константна невъзможност да ми дере бинтовете на болния крак)... Логиката ме поведе към старата идилия на черните дупки, малко ги позавъртях в пространството, взеха да излъчват... Прокарах всеизвестните линийки на Пенроуз, ей така наужким, и се озовах пред моста на Айнщайн - Розен... Така де, срамота!, да не стане дума за белите дупки. Какво са белите дупки - противоположност на черните керови дупки, при инвертирано време (класика).
Към тази словесна салата ще прибавя щипка теория на мехурчестата вселена, ей така вместо сол...
И стигам до двата варианта за "другите Вселени" (манджата с грозде е хубаво нещо, собствен опит), нашата въртяща се керова черна дупка може да създаде два "типа" нови вселени:
1. едни други вселени, които нямат нищо общо с нашата (стоп на романтиката)
2. едни други вселени, вариации на нашата си собствена, но в други епохи (време). - Машината на времето. Значи, катурвам се, при добре подбрана траектория, през керовата дупка, в точно онзи ъгъл, който не би ми позволил да попадна в сингулярност, т.е. да се хвана в капана на хоризонта на събитията и се озовавам лице в лице със себе си, преди самия експеримент. Най-сетне да видя истинския си образ, извън огледалата... Какво ми рисува съзнанието - шаш и паника! Все пак, едно е да кажеш, че снимките и огледалата са гадна работа, друго е - да се видиш такъв, какъвто си!
Към словестната салата, вместо оцет, прибавям малко асиметрия и теория на хаоса. Така... на всички е ясно, че живите системи съществуват, благодарение на вероятността за адаптация, която ги кара да бъдат вечно на субмаксимално равнище на функциониране в дадена среда, емпирично прост закон!, иначе казано, средата е променлива величина, вследствие на което, адаптацията към конкретните условия на средата никога не следва да бъде пълна... Жизнеността на даден вид, зависи от намирането на "златната среда" между адаптацията и нейния опонент в конкретните условия на средата, всяко приближаване към двете крайности води до загуба на живото - години(минути/секунди) за дадения вид, като цяло. Още повече, всяко увеличение на симетрията, т.е. на реда, в конкретния организъм е знак за приближаване към смъртта , и обратно всяко увеличение на асиметрията над изначалната асиметрия, т.е. на хаоса в системата, също води до преждевременна смърт. И пак да се върна към красивото/грозното в образа. Замислям се, кое е идеалът за красота в т.н. ни колективно несъзнавано? Да, знам, че красотата е естетическа категория! Но тук търся научното обяснение на това, което ще видя in vivo през моста... Оказва се, че приемаме за красиво точно онова ниво на субмаксимална симетрия/асиметрия, за която говорех по-горе, ерго най-красиви са онези индивиди в популацията, които имат най-голяма вероятност да преживеят...
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
18 коментара:
Хах, питай ме (буквално) защо водя два текста в едно, при условие, че направо си бие на очи. Нарочно, естее...
Школата на П.А. остава в динамиката на осмислянето, Си, все още ми е рано за нея, оставам в света на парадоксите и не засягам В., иначе ще се окажа единствената луда в лудницата :) Но да де, пътят е нататък, просто си сверявам часовника...
P.S. Как възприемам пътя, зависи от това, как съм се/как са ме/ научила/и да възприемам пътищата, тук не засягам идеята дали има такъв път, т.е. за мен си има, след като веднъж съм решила да го има. Моята действителност е създадена от мен самата, имам правото да я променям, просто като си мисля, че я променям. Обществото, в което живея, е обществото, в което съм искала да живея, всяко едно събитие от моя живот е пряко производно на онова, което конкретно съм си мислила в даден момент от същия живот. Каквото и да възприема като отделено от мен, то е отделено от моя мозък, т.е. е вътре в мен. Да възприемем някой конкретен индивид такъв, какъвто е, е безсмислено усилие, просто няма начин да го възприемем, ако той вече не е вътре в нашите асоциативни центове. Това е причината да вложа в текста керовите дупки (освен, че през невъртящите се, не може да се премине, т.к. задължително се натъкваме на сингулярността и се затваряме в пространство - времето, без да можем да излезем) - просто според уравнението само те могат да създадат безброй много "други" вселени от себе си, както и ние сме способни на безброй много "други" гледни точки в даден момент. Ние сме черни+бели дупки в този смисъл, погълнали света си, създаваме нови светове, търсейки себе си, т.е. изхождайки от себе си търсим себе си и се плашим, че се намираме...
По-скоро се плашим от гледката, която намираме.
Уж четох текста, а не намирам връзка с коментарите.
Анонимен, прав си, няма конкретна връзка с текста и самият текст няма връзка със себе си, това е просто игра на асоциации и словесна салата :)
Интересно като постановка, но какъв е смисъла?
Смисълът е накъде те води мисълта, самия път... (Впрочем следващото ми псевдопослание е също словесна салата, в отговор на това)... Няма конкретна идея, разпокъсано е, нарочно съм трила изречения... Т.е. се касае за игра. Би ми било интересно теб накъде те води пътя?
Прав е анонимния, я! От къде да знае човека за какво си говорим с теб от 10 години, всяка вечер преди да заспим? Мухахахахаха
Си.
Си, ако някой ни чуе за какво НАИСТИНА си говорим всяка вечер преди лягане ще си посипя главата с пепел и ще вляза в психиатрия доброволно в кататонен ступор... (Тогава й orchitis vivalis няма да ми помогне, голям лаф, впрочем)...
И не са минали десет години, мисля, не може да съм толкова стара, пък ;).
Kakvo e orchitis vivalis?
Ами... ъъъ... Изразът идва от един- там уж е билка, с която се лекува кататония (което пък е най-общо казано спешно състояние в психиатрията при шизофрении)... Но преводът е убиец:
Орхис е тестис
Вивалис идва от вива, което е живея...
*от един сериал
Играта ти има ли правила и цел?
Няма правила, единствената цел е да се играе, дали за забавление, дали като дневник на мислите и чувствата - няма значение...
Тя е една много стара игра, от ония без конкретиката на правилата.
Пуловете са самите мисли, които предизвикват думите, това е нещо като самонаблюдение и самоанализ и същевременно анализ на другия, зарчето е твое, цифричката - определяш ти, просто се захващаш за някаква опорна дума/точка, теза/ и go on...
Хубаво я играете тази игра, но прилича на ВИП - сесия. На мен всичко дотук ми изглежда "ненормално" и това ме привлича. Моля авторката за повече конкретика на писането. Увлекателно е, но на моменти става убийствено сложно.
Лошо... много лошо за мен, че ти изглежда сложно. Просто съставно е :)
nqkoq - имаш ли skype.. стана ми интересно самото ти мислене :)
Публикуване на коментар