La vie divant soi

" Те казаха: "Ти си полудял, заради Онзи, когото обичаш."
Аз казах: Само лудите познават вкуса на живота."
Йафи'и "Рауд Ал Райахин"

"- Господин Хамил, защо винаги се усмихвате?
- Така благодаря за добрата си памет, малки ми Момо!..
- Господин Хамил, може ли да се живее без любов?
Той замълча. Пийна си малко ментов чай...
- Господин Хамил, защо не ми отговаряте?
- Много си млад още, когато човек е млад, по-добре да не знае някои неща.
.................
- Господин Хамил, може ли да се живее без любов?
- Може - каза той и сведе очи, сякаш се засрами.
..............
- Господин Хамил, може ли да се живее, без да обичаш някого?
- Аз много обичам кускуса, мои малки Виктор, но да не е всеки ден...
.....
Стори ми се, че господин Хамил е много тъжен. Хората са винаги най-тъжни в очите.
...........
- От какво ви е страх, мадам Роза?
- Не е нужно да има причини, за да те е страх, Момо.
.....
- Тя винаги казваше, че на старини сънищата стават кошмари.
.....
... Това не е никаква болест и повярвайте на стария лекар, най-трудното за лечение не са болестите...
......
Господин Хамил е голям човек, само че обстоятелствата не са му позволили да стане такъв...
......
Момчетата... се пристрастяват към щастието и тогава прошка няма, защото то щастието е най-известно със своята липса...
... Да си умреш от смях - как повтаряше само "прошка няма, прошка няма", сякаш някъде ИМА прошка.
....
- Човек никога не е много млад за нищо, докторе, повярвайте на дългогодишния ми опит...
- Аха, ясно, ти си много чувствително момче, много чувствително, даже прекалено чувствително. Често съм казвал на мадам Роза, че никога няма да бъдеш като останалите. Понякога от такива като теб излизат велики поети или писатели, а понякога... (въздъхна) а понякога бунтари. Но бъди спокоен, това в никакъв случай не означава, че няма да си нормален.
- Надявам се, че никога няма да бъда нормален, доктор Кац, всичките мръсници са все нормалници...
.........
Галех й ръката, за да събере кураж да се върне, и никога не съм я обичал толкова - нали беше стара и скапана и скоро нямаше да е човешка личност...
... Не е вярно, че съм лежал три седмици до трупа на приемната си майка, понеже мадам Роза не ми е приемна майка. Не е вярно и нямаше да издържа, свърши ми се одеколонът. Четири пъти излизах, за да купувам одеколон, с парите които ми даде мадам Лола и още толкова откраднах.. Всичкия го изсипах, отново и отново й боядисвах лицето с боите, които имах, за да скрия природните закони, но тя се разкапваше страшно отвсякъде, защото прошка няма. Когато разбиха вратата, за да разберат откъде смъди и ме видяха да лежа до нея се разкрещяха "помощ, о. ужас", но преди не им идваше наум да крещят, нали животът не мирише... Мисля, че господин Хамил имаше право, когато главата му беше все още наред, не може да се живее без някой, когото да обичаш... Аз обичах мадам Роза и ще продължавам да я виждам."

P.S. Това е просто разговор с едно малко момче - Момо, разговор, който ме връща назад, ужасно назад, като на кинолентата на мадам Надин, Момо, само че в спомените... Лесно е с теб, Момо! Но прошка няма!